Тънкото изкуство да не ти пука

Глава 3
Не сте специални
Едно време познавах един човек, да го наречем Джими.
Джими непрекъснато се занимаваше с някакви бизнес начинания. Когато и да го попитате какво прави, той неизменно ви изстрелваше името на някаква фирма, с която се консултирал, или пък започваше да ви описва някакво медицинско приложение за телефони, което изглеждало обещаващо, или ви заговаряше за някакво благотворително събитие, на което трябвало да бъде основен говорител, или как имал идея за по-ефективна бензинова помпа, която щяла да му донесе милиарди. Този човек винаги вършеше нещо, вечно бързащ занякъде, и ако му дадяхте думата дори и за малко, той щеше да ви засипе с информация за това колко важна за спасението на света е работата му, колко блестящи са последните му идеи и изобщо щеше да излее такъв поток, сякаш говорите с някой репортер на жълт вестник.
През цялото време Джими беше самата добронамереност. Винаги даваше всичко от себе си, манипулираше нещата – въобще възползваше се от всяка възможност, каквото и да значи това, да му се не види.
Уловката се състоеше в това, че освен всичко изброено, Джими бе най-обикновен въздух под налягане. През повечето време беше надрусан и харчеше толкова пари в добри ресторанти, колкото и за „бизнес идеите си“, той бе професионален безделник, живееше от спечелените с пот на челото пари на семейството си, пилееше ги по фалшиви идеи, които трябваше да му осигурят бъдеща слава. Вярно, понякога правеше нещо подобно на усилие или вдигаше телефона на някоя голяма клечка и със студен глас започваше да му изрежда имена, докато запасът му от тях не свърши, но всъщност никога нищо не се случваше. Нито едно от неговите „начинания“ не успя да разцъфне в каквото и да било.
Въпреки това човекът продължаваше в същия дух години наред, живеейки на гърба на приятелки и на все по-далечни и далечни роднини, докато не наближи трийсетте. Но най-сбърканото беше, че Джими се чувстваше добре така. Имаше измамно чувство на самоувереност. Хората, които му се смееха или му затваряха телефона, според него „изпускаха възможността на живота си“. Хората, които разобличаваха фалшивите му бизнес идеи, бяха, по думите му, „много невежи и неопитни“, за да разберат гения му. Онези, които го упрекваха за лентяйския му начин на живот, бяха „завистници“ и „злобари“, които само си мечтаят за успеха му.
Джими действително изкарваше по някой и друг долар, макар че това обикновено ставаше по най-нехайния начин, като например да продаде нечия идея като своя или пък да измъкне пари от някого назаем, или още по-лошо – да убеди някой да му даде своя дял от новаторския си бизнес. Даже понякога убеждаваше хората да му плащат, за да изнесе публична реч. (На каква тема, не мога да си представя.)
Но най-лошото бе, че Джими вярваше в глупостите си. Неговата заблуда бе толкова непробиваема, че, честно казано, на човек му бе трудно да му се сърди и това бе наистина удивително.
Някъде през шейсетте години на миналия век развиването на „високо самочувствие“ – да мислиш положително и да се чувстваш добре със себе си – стана новата мода в психологията. Изследванията показват, че човек, който има високо мнение за себе си, като цяло работи по-добре и създава по-малко проблеми. Много изследователи и политици от онова време вярват, че повишаването на самочувствието на населението ще доведе до осезаемо социално благополучие – по-ниска престъпност, по-голям напредък в науката, по-ниска безработица, по-нисък бюджетен дефицит. В резултат на това в началото на следващото десетилетие, седемдесетте години, приложението на тази тенденция започва да се преподава на родители, да се внушава от терапевти, политици и учители и да се въвежда в образователната политика. Започва да се наблюдава например изкуствено завишаване на оценките в училище с цел по-слабите ученици да не се чувстват по-зле от добрите. Измислят награди и купи за участие в най-обикновени и ежедневни дейности. На децата дават за домашно такива нелепици като например да напишат съчинение защо мислят, че са специални, или пък да изредят пет неща, които най-много харесват в себе си. Свещениците убеждават паството си, че в очите на Бог всеки отделен индивид е уникален, призван е за велики дела и да не се примирява с посредствеността. Организират се бизнес семинари и мотивационни събеседвания и на тях се скандира същата парадоксална мантра – всеки един от нас може да е изключителен и невероятно успешен.
Мина обаче едно поколение и данните си казаха думата – изобщо не сме изключителни. Оказа се, че просто да се чувствате добре не означава абсолютно нищо, освен ако нямате добра причина за това. Оказа се, че несполуките и провалите са полезни и дори необходими за правилното развитие на целеустремени и преуспяващи личности. Оказа се, че да проповядвате на хората да вярват, че са изключителни и че трябва винаги безусловно да са доволни от себе си, не води до население, пълно с хора като Бил Гейтс и Мартин Лутър Кинг. Води до население, пълно с хора като Джими.
Джими фантазьорът, основател на въображаеми новаторски фирми. Джими, който всеки ден пуши трева и няма никакви други пазарни умения, освен да се хвали и да си вярва. Джими, който крещи на бизнес партньора си, че е „незрял“, след което превишава лимита на служебната кредитна карта в някой скъп ресторант, опитвайки се да впечатли някоя руска манекенка. Джими, чийто запас от лели и чичовци, от които да взема назаем, бързо се изчерпа.
Да, същият този самоуверен Джими с високо самочувствие. Същият Джими, който изгуби толкова време да убеждава останалите колко е добър, че знаете ли, всъщност забрави да свърши каквото и да било.
Проблемът с проповедите за самочувствие се състои в това, че мери самочувствието спрямо това колко позитивно се чувстват хората. Обаче истинската и точна мярка за нечия самооценка е какво смята този човек за негативните си страни. Ако някой като Джими се чувства велик през 99.9 процента от времето, макар че животът му се разпада около него, как може това да бъде валиден критерий за успешен и щастлив живот?