Романът „Нощна музика“ от обичаната британска писателка Джоджо Мойс вече е в книжарниците. Този път авторката на трилогията за Луиза Кларк ни е подготвила една пленителна и топла история за превъзмогването на трудностите. А ние ви предлагаме да се потопите в нея с тези 5 цитата.

 

 

Възнамеряваше да излезе там само за малко, за да се наслади на гледката от високо, да зърне леденосините и топлите оранжеви отблясъци на пролетния залез, отразени в езерото. Само след няколко секунди на покрива, тя осъзна от какво има нужда. Върна се обратно, извади цигулката от калъфа и я взе навън. Застанала близо до назъбения парапет, Изабел я подпря под брадичката си, като не знаеше какво ще свири, докато не започна.

***

Влезе и тихо я затвори, а после остана на мястото си за момент, докато къщата проскърцваше наоколо като стар кораб в бурно море. Зачуди се дали да не извика, но знаеше, че тогава музиката ще спре, а за своя изненада откри, че не иска да спира. Затова крадешком тръгна по коридора, после слезе по стъпалата към кухненския коридор и там, на прага, видя нея. Тя стоеше и свиреше, а по бузите й се стичаха сълзи от затворените й очи.

***

И нотите сякаш заживяха собствен живот, станаха дълбоки и страстни, чуваше ги да отекват над долината през мекия нетрепващ въздух и да се понасят на крилете на водните птици. Нямаше нужда от партитура, нито от напътствия: пиесата, която не беше изпълнявала от години, стигаше до пръстите й по някаква странна органична връзка. Когато стигна до съкрушителната трета част, вече беше напълно изгубена, забравила всичко освен чувствата си, вибрираше заедно с лъка и струните. Този път нямаше сълзи, цялата емоция беше събрана вътре в нея и скръбта, гневът и тревогата - всичко това се превръщаше в звук, беше преобразено и уталожено. Небето се смрачи, захладня още повече. Нотите се издигаха нагоре, разнасяха се и политаха като птици, като надежди, като спомени...

***

Първата й ясна мисъл беше: „Тази къща е като нас. Била е лишена от грижи, изоставена. Сега тя ще ни приюти, а ние ще я върнем към живот“.

***

...Гората около Испанската къща й напомняше за морето с неговите деликатни промени в настроението и повърхността му, едновременно източник на страх, вълнение и удоволствие. Няколко месеца по-късно беше открила, че онова, което вижда там, е отражение на нейните собствени чувства. Нощем, когато й беше най-тежко, гората беше тъмна и страшна, пълна с неизвестности, с невидима заплаха. Когато децата й подвикваха и се смееха, докато тичаха между дърветата, а кутрето лаеше след тях, гората беше вълшебно място, убежище, където още цареше невинност и магия. Когато си представеше как Тиери вика далеч сред дърветата, тя гледаше на гората като на благодетелка, закрилница, бариера, която ги предпазваше от дивото отвъд.
Сега, малко преди зазоряване, гората й носеше покой с птичите си песни, които заглушаваха трескавите й мисли. Изцеляваше я, успокояваше я. Беше място, където Изабел можеше да забрави.