Авторката на „Аз преди теб“ и „Подаряваш ми звезди“ за приятелството, семейството и насладата от малките неща, докато животът е на пауза заради Ковид-19.

Copyright: Tim Lane/Penguin

Лежах на тревата и си приказвах с приятелка, с която не бях се чувала, откакто бяхме в режим на строги ограничения – вече четири или пет седмици.
– Помниш ли, когато ми каза, че искаш светът да забави малко темпото? – попита тя. – Какво направи?


Засмях се. Честно казано, преди бях толкова заета, че не си спомнях разговора ни. Такъв беше животът ми в продължение на десет години. Толкова често летях, че познавах отлично вътрешността на всяко голямо летище оттук до Хюстън, а само като си погледнех графика, получавах язва. Можех да преброя свободните си уикенди за година на пръстите на едната си ръка. Може да звучи самохвално. Не е така. Обичам работата си, така че това не е работохолизъм, убеждавах сама себе си. Докато поредица от лични кризи и натовареният ми график не ме изтощиха дотолкова, че миналата година бях принудена най-накрая да си дам време за отдих.


Договорих си една година почивка от писането; планирах пътувания, които не са свързани с работа, и различни приключения през цялата година, която мислено наричах моята година на промяната. Отново започнах да водя социален живот; излизах на обяд и вечеря, което беше чудесно, но предимно с хора от моята професионална сфера. И четири месеца по-късно някак си се оказа, че дните ми са все така пълни: семейство, разни административни задачи – проклятието на съвременния живот, рекламни ангажименти, които бяха останали от предишната година, сценарии, които се нуждаеха от преработка. Един следобед, докато си пишех някакви бележки, осъзнах, че вече съм с единия крак обратно в работен режим. Може би, казах си аз, просто съм си такава.


Тогава дойде Ковид-19. И светът спря.


През първите две седмици, като мнозина други, едва ли не се вманиачих. Изпаднах в паника, когато обявиха режима на строги ограничения. Планирах как да се спася, постоянно се обаждах на приятелите си. Как щях да се справя без тях?

 

Тъгувах за плановете, които си бях направила, за екскурзиите, които щяха да променят живота ми. После си казах, че трябва да се взема в ръце. Просто щях да използвам конструктивно времето си. Да наваксам с всичко отлагано, да си подредя офиса, да сложа в ред сметките си. Може би дори и да напиша нещо за случващото се.


Но както при много други писатели, мозъкът ми отказа да съдейства. Не можех да се съсредоточа. Не можех да спя или пък задрямвах в необичайно време през деня. Емоциите често ме завладяваха, предизвиквайки дива радост или сълзи в най-неподходящия момент. Престанах да звъня наред и вече се чувах само с неколцина близки приятели (все пак колко пъти можеш да кажеш: „Не е ли странно? Добре ли си? А иначе?“).
Хора, които познавам и обичам, се разболяха, макар и – слава богу – не дотолкова сериозно, че да се нуждаят от болнично лечение, но все пак достатъчно, за да проумея ситуацията. Случва се нещо колосално. И изисква уважение.


Престанах да броя дните или да мисля за след това. Предадох се на неизменния ежедневен ритъм, включващ домакинска работа, разходки с кучетата и безброй чаши чай.


И ето че след пет седмици открих, че съм забавила темпото до почти пълен застой. Лежа на тревата с кучетата, понеже съм късметлийка и имам градина. Готвя с голямо желание и любов. Говоря с неколцина добри приятели всеки ден и продължително. Подавам глава през прозореца на спалнята си посреднощ и се възхищавам на покоя на мрака, на далечния любовен зов на жабите, на шумоленето на птички в храстите.


Освен това пазарувам бавно от местни магазинчета, които са изгубили ресторантите като свои клиенти и имат нужда от подкрепа. Хапваме нови и вкусни неща. Редя се търпеливо на опашка и разменям учтиви реплики със съседи, които стоят на два метра разстояние. Разменяме имейли с други пишещи приятели от чужбина и сравняваме преживяванията си, пращаме си поздрави и топли прегръдки. Прекарвам малко време в социалните медии, само колкото да се възхитя на красиви кучета и прекрасни гледки в Инстаграм. Вечер гледам романтични комедии и предимно стоя далеч от новините. Поднася ни се твърде много и разнородна информация. Но можем да избираме колко да поемем.


За човек е присъщо да търси доброто във всяко зло и ето какво открих аз: пулсът ми се забави. Научих се да медитирам по малко – не съм много добра, но има уроци, които са полезни: изживей момента, няма такова нещо като „никога“ или „винаги“, дишай. Преди бях заклет привърженик на плановете, а сега не гледам по-далеч от няколко часа напред. Благодарна съм, че съм тук. Децата ми са добре и сити. Мога да си говоря с любимите хора и съм благодарна на технологиите, които го позволяват.

 

Мисля за смелостта на онези, които са на първа линия в борбата с този вирус, и също съм им благодарна. Тревожа се за тях и им благодаря.Не знам какво ще стане, когато всичко това свърши.

 

Не мисля по въпроса – не защото не ме е грижа, а просто защото как изобщо бихме могли да знаем? Надявам се да запазя някои от нещата, които се научих да ценя, като най-значимото от тях е времето, в което правя малко.


Да загубиш живота си, означава да изгубиш време – цялото време. Да бъдеш още тук, да се мотаеш и да го пилееш, да седиш на тревата с куче в краката ти, е най-голямата привилегия – сега го разбирам. Понякога просто да бъдеш – е достатъчно.


Явно това все пак е година на промяна.

Превод Илвана Гарабедян