Безсмъртния

Щом напусна магазина, професор Яо Бай погледна часовника си. Трябваше да побърза, защото времето не бе на негова страна. Беше от решаващо значение трикът му да сполучи. Беше замислил плана, който прилагаше сега, още когато полковник Ли го изведе от килията. Това бягството беше ключов момент, тъй като предвиждаше единственото действие, което не би могъл да извърши в лабораторията. Възнамеряваше да изпрати съобщение извън Китай. Някой циник би го нарекъл писмо в бутилка, тъй като професор Яо Бай бе живял цял живот в страната си, никога не бе пътувал в чужбина, нито имаше приятели извън страната. Беше обикновен корабокрушенец, самотен и изгубен за света. Кой щеше да получи бутилката и да прочете посланието му?

Всъщност великият китайски учен имаше връзка с един човек. Един-единствен, но важен. Този мъж го беше посетил преди известно време и професорът бе запазил телефонния му номер. Мъжът му беше донесъл новини от Яо Цзинмин, а всъщност беше и последният човек, с когото синът му се беше срещал, и това стигаше, за да му отреди специално място в сърцето си. Освен това човекът имаше и друга особеност, която го правеше симпатичен. В юношеските си години професор Яо Бай имаше любимо място в Пекин, което обичаше да посещава, и това не беше нито площад „Тиенанмън“, нито Забраненият град, нито университетските кафенета, нито някое друго традиционно, младежко или туристическо кътче, а старата Астрономическа обсерватория, строена по времето на династия Мин. Преди векове обсерваторията била поверена на грижите на португалски свещеник йезуит, който бил и съветник на императора. Казвал се Томаш Перейра. По време на онази единствена среща професор Яо Бай нищо не спомена за йезуитския свещеник, но новото познанство му напомни за свещеника, тъй като мъжът също се казваше Томаш и идваше от същата държава. До него професорът щеше да изпрати съобщението си. Телефонният номер бе запечатан в ума му, защото имплантът, който носеше вграден на врата си, буквално го въоръжаваше с фотографска памет, така че, колчем пристигнеше в пощенската станция, щеше да позвъни и да изпълни плана си. Малко оставаше.

Стигна до булевард „Предприемачески“ и се опита да го пресече, но трафикът беше ужасен. Не заради колите, а заради безкрайните върволици от скутери и велосипеди. Скутерите доставяха поръчани по интернет продукти – истинска мода в Китай, а велосипедите се вписваха в друга модна тенденция – споделения транспорт. Оранжевите и сребристите колела бяха собственост на „Мобайк“, жълтите на „Офо“, а останалите – на множество други компании. С помощта на интелигентни катинари, свързани с интернет, които се отваряха само с QR код, тези велосипеди бяха оборудвани с GPS, ускорители, блутут и комуникационни системи, активираха се от смартфони, всеки човек можеше да ги използва и да ги остави навсякъде, за да бъдат използвани повторно от всеки друг, отключил ги със своя QR код. Цената на пътуването зависеше от пробега и времето за ползване, но беше смешна сума и всички се втурнаха да ползват именно този транспорт. Само компания „Мобайк“ отчиташе в Китай четири пъти повече пътувания отколкото „Юбър“ можеше да отчете в целия свят, което обяснява защо цветните велосипеди се бяха превърнали в истинска градска напаст. Трябва да се признае, че имаше и бонус за системата за наблюдение. Всеки велосипед изпращаше до централата си информация за своите пътувания, така че компанията непрекъснато да е в течение кой кара колело и къде отива. Тези данни бяха своевременно предоставяни на държавата, която ги използваше, за да гарантира обществената хармония.

По-добре да беше използвал пешеходна пътека, но учителят Яо Бай бързаше и реши да рискува. Щом съзря пролука, ускори крачка, за да пресече булеварда, но по средата на пътя усети удар и слънчевите му очила паднаха на земята.

• О, не!
• Моля за извинение – рече колоездачът, който го беше блъснал. – Вие ми се изпречихте изведнъж. Добре ли сте?

Ученият незабавно грабна очилата и тутакси си ги сложи отново.

• Да, да, всичко е наред – каза той, отпращайки велосипедиста. – Съжалявам, много бързам.

С крайчеца на окото си огледа стълбовете. Наоколо имаше три камери. Дали го бяха разпознали? Знаеше, че лицевото разпознаване в Китай се правеше от „Скайнет“ с почти сто процента успеваемост, когато изображението беше фронтално, но той бе внимавал да държи лицето си надолу по време на злополуката. Разпознаването на обърнати лица ставаше по-трудно, но все пак успеваемостта надхвърляше осемдесет процента. Това значително намаляваше шансовете му. Все пак бе стоял без очила най-много пет секунди, а не биваше да се забравя, че носеше шапка и нямаше брада, а това значително променяше външния му вид. Със сигурност в базата данни, използвана от полицията, снимката му отразяваше лицето му в предишния му вид. А това работеше в негова полза.

Беше му известно, че въпреки това алгоритмите на централния компютър за видеонаблюдение са способни да разпознават хора само по силуета и по походката им. Дори човек да се преструваше, че накуцва, и да скриеше лицето си, изображенията, заснети до петдесет метра разстояние, щяха да бъдат разпознати от „Скайнет“. Разпознаването, разработено от китайската компания за изкуствен интелект „Уотрикс“, имаше само един проблем, не можеше да се осъществи в реално време. Поне засега. Алгоритмите щяха да прегледат записите от милионите камери за наблюдение из цялата страна, но това щеше да отнеме десетки минути, когато той се надяваше да се е върнал в лабораторията в състояние да завърши плана си. Също така трябваше да вземе предвид роботизираните птици – дронове, които наподобяваха птици, и кръжаха на ята из небето над страната, за да следят населението, но тази система за наблюдение засягаше по-слабо градовете, така че представляваше пренебрежимо ниска степен на риск. Истинската заплаха идваше от камерите на улицата.

Той ускори крачка. Във всеки случай би трябвало да приеме, че е бил идентифициран от автоматичната система за лицево разпознаване и че разполага със значително по-малко време от предвиденото, за да изпълни замисъла си. Отлично познаваше възможностите на системата за наблюдение, защото беше посветил много сили на разработването на „Скайнет“ и бе съдействал за подготовката на съответния протокол. Всъщност системата се основаваше на допускането, че всички лица са уникални точно като пръстовите отпечатъци, и измерваше различни точки на всяко засечено от камерите лице като дължината на носа или разстоянието между очите – наричаха ги „възлови точки“. Измерванията включваха осемдесет такива точки, които бяха почти мигновено сравнявани с изображенията от базата данни, съдържаща лицата на всички жители на страната. Грешките беше сведени до 0,8 процента. Тоест без грешки.

Веднага щом централният компютър на „Скайнет“ го разпознаеше, щеше да подаде сигнал, незабавно препратен към полицаите в района с данни за местонахождението и вида му. До две-три минути щеше да бъде заловен. Китай беше най-строго охраняваната страна на планетата и неслучайно бе разработила електронната си система за видеопроследяване. Не само китайските градове бяха залети с камери за наблюдение, но и технологичните компании като „Сенстайм“ и „Мегвии“, изобретили най-сложните системи за автоматично лицево разпознаване в света, способни само за три секунди да идентифицират кое да е лице от милиардното население на страната. Алгоритмите на тези системи бяха способни дори да предвидят по поведението на заснетите от камерите хора за кои от тях има най-голяма вероятност да извършат престъпление. Такива като него.

Китайска полиция съхраняваше тонове дигитализирана информация за всеки гражданин на страната. Медицински картони, ДНК, пръстови отпечатъци, биометрични данни, етническа принадлежност, лице, глас, покупки, доставени пощенски пратки, изповядвана религия, онлайн поведение, пътувания с влак и самолет, всяко придвижване, регистрирано от джипиеса на смартфона, дори номерата на тъпите карти за отстъпка в супермаркета, т.е. събираше се всичко, абсолютно всичко за всеки човек. И чужденците не можеха да го избегнат. Информация и снимки за всяко лице, влязло в страната по работа или за туризъм, попадаха в базата данни. Освен това китайска технология iFlytek беше разработила системи за гласово разпознаване, които улавяха всеки звук в някой апартамент или офис. iFlytek работеше за Министерството на държавната сигурност по създаването на национална гласова база данни и открито се хвалеше, че може да идентифицира гласа на всеки заподозрян и незабавно да докладва на полицията.

И забележете, това не означава, че властите стояха със скръстени ръце и чакаха информацията сама да им падне от небето. Полицейските алгоритми неуморно анализираха цялата информация, събрана от множеството системи за наблюдение, и подаваха сигнали всеки път, когато отчитаха признаци на отклоняване от върховната цел – „обединение на умовете“, както я наричаха официално. Това не беше фантазия, а невероятната реалност на изкуствения интелект в Китай. И професор Яо Бай го знаеше по-добре от всеки друг, защото лично бе участвал в разработването на тази гигантска програма за проследяване. Цялото население на една държава беше постоянно шпионирано!