Винаги

Очаквайте нов тираж на книгата от 26.07.2022 г.

Райън напълни отново чашата ми с вино и започна да ми разказва как е минал денят му. Спомена за някакъв инцидент, при който негов колега бил задрямал по време на среща с президента на компанията и цялото събитие можело да отиде по дяволите, ако Райън не бил достатъчно съобразителен да активира алармата на мобилния си телефон, за да събуди дремещия си колега точно навреме. Очите ми се изпълниха с емоции, докато ми разказваше за добротата си, и лицето ми се разля в усмивка.

– Радвам се – отбелязах непринудено аз, а думите излетяха от устните ми така, както бяха отпечатани в сърцето ми. Не можах да се сдържа. – Правиш ме толкова щастлива.

– И аз съм щастлив, скъпа – отвърна той.

Мобилният ми телефон изписука, известявайки пристигането на ново гласово съобщение, но вместо да го отворя, аз го прибрах в чантата си.

Райън ми намигна и направи знак с ръка на сервитьорката, която се появи край масата ни само миг по-късно.

– Може ли да поръчам негрони? – попита той.

– Разбира се, сър – отвърна тя и веднага се отправи към бара.

Двамата се спряхме на обща поръчка от сьомга с гарнитура от картофи, препечени в патешка мас, както и порция скариди.

– Май са малко пикантни, не мислиш ли? – отбеляза Райън, след като ги опита. Райън си падаше по кулинарни приключения – черта, задължителна за годеник на кулинарен ентусиаст, но за разлика от мен, той не си падаше по пикантния вкус. Мога да се закълна, че едва не му докарах изгаряния от трета степен първия път, когато му направих закуска. Оказа се, че сосът табаско, който бях добавила към бърканите яйца за малко повече пикантност, не беше никак добра идея. Оттогава си бях научила урока.

– Не искаш ли да си поръчаш нещо друго? – предложих аз, но Райън отвърна само, че се радва, след като храната ми допада. След това се заговорихме за сватбата. Погледите ни блуждаеха в противоположните ъгли на ресторанта по време на кратките паузи в разговора, в които всеки един от нас обмисляше по някой ключов детайл от събитието, който не беше хрумнал на другия. Двамата се допълвахме толкова добре. Животът с Райън е удобен и приятен и ще бъде такъв завинаги. Довърших втората си чаша вино, прeглъщайки с чувство на приятно задоволство.

Райън плати сметката и отидохме да вземем палтата си.

– Защо не изчакаш тук, докато отида да докарам колата? – попита ме той, докато закопчавах черното си вълнено палто и вземах подаръка от главния готвач – остатъците от предсватбената торта, които сервитьорката внимателно ни беше опаковала в кутия.

Дъждът навън беше спрял, но температурата беше спаднала рязко.

– Толкова си грижовен. Благодаря ти, скъпи – отвърнах аз.

Загледах се след него, докато се отдалечаваше в идеално скроения си костюм. Знаех, че съм щастливка. Имах този мъж, който изглеждаше толкова добре. Той е преуспял, забавен е и има очи само за мен. Райън има всичко. Поех дълбоко дъх и кимнах сама на себе си.

Отвън някакъв брадат бездомник се приближи към двойка, която също чакаше колата си. Двамата видимо се раздразниха, обърнаха му гръб и се отдалечиха в различни посоки, докато бездомният човек не сви рамене и не седна с кръстосани крака в края на тротоара.

– Съжалявам, че станахте свидетел на това – поклати глава хостът на ресторанта, застанал до мен. – Веднъж щом се появят наоколо, е много трудно да се отървем от тях.

– Може би просто е гладен – отбелязах аз. – Нямате ли някакви остатъци от кухнята за него?

– Приемете извиненията ми, мадам, но ние не сме гостилница за бедни – поклати глава той. – А и обикновено те искат единствено пари, за да си купят дрога.

От работата си като репортер знам, че подобни забележки не са нищо друго освен генерализация. Не беше непременно задължително бездомничеството да е следствие от злоупотреба с наркотици. Имаше стотици други причини, поради които хората се озоваваха на улиците, но подобна теза можех да защитя по-добре в писмен вид, отколкото в импровизиран спор.

Излязох на тротоара пред ресторанта, където хвърлих тревожен поглед към бездомника. Беше болезнено слаб, а дрехите буквално висяха по тялото му. Спомних си за торбичката с храна, която държах в ръка, и направих крачка към мъжа. Щеше ми се да беше останало нещо повече от сладкиш, но все пак в тортата се съдържаха поне яйца.

– Извинете ме! – заговорих го аз. Той, изглежда, не ме чу, затова повторих малко по-високо: – Извинете ме, тук имам малко храна. Дали... я искате?

Мъжът вдигна глава към мен, докато се приближавах, и погледите ни се срещнаха. Изведнъж ме обзе чувството, че познавам този човек отнякъде, но не можех да се сетя откъде. Пръстите ми се отпуснаха и хартиената торбичка падна на мокрия от дъжда тротоар пред мен. В миг мисловните вериги в главата ми се задействаха и спомените ми избликнаха като листове от преобърната картотека. Дори и мъжът да ме беше познал, нищо в погледа му не подсказа това. В този миг зад мен се появиха светлини на фарове и чух как гуми издраскаха по асфалта, преди да спрат наблизо. Обърнах се и видях Райън да спира с колата. Едва в този момент бездомникът посегна с костеливата си ръка към падналата торбичка и извади кутията с храната. Огледа я за миг, преди внимателно да отвори капака. Разпознах глада в очите му и само след миг той грабна тортата с две ръце и започна да я тъпче в устата си, а трохи покапаха по брадата му.

– Кайли, наред ли е всичко? – попита Райън, след като свали прозореца на колата си.

Кимнах и отстъпих крачка назад, след което с подкосени крака тръгнах към колата, за да се кача.

Не казах на Райън, че нещо не е наред.

Не казах на Райън, че познавам този човек.

Не му казах, че името му е Кейд и някога той бе любовта на живота ми.