От върха на перото (твърда подвързия)

Стигам Велико Търново „по разписание“ и откривам адреса съвсем лесно - стара градска къща на високото в централната част, над факултета по изобразително изкуство. Като по чудо намирам свободно за паркиране място почти пред къщата и докато изчаквам в колата няколко минути, за да не подранявам, забелязвам надпис, надраскан с черен спрей върху стената на очевидно изоставен строеж малко по-нататък: „Да си добре приспособен към болно общество не е признак на добро здраве“. Трудно за оспорване твърдение, мисля си. В четиринадесет часа без пет минути излизам от колата и като заставам пред входната врата с номер 71, натискам звънеца. Струва ми се, че чакам цяла вечност, и тъкмо се каня да позвъня повторно, когато отвътре дочувам шум от стъпки и след миг вратата се отваря. Очаквала съм да видя мъж и затова се изненадвам, когато на прага се появява жена. Не е първа младост, може би на около седемдесет години, облечена семпло, но елегатно, и с прибрана в кок светлоруса коса. Във вида, осанката и  излъчването й има някаква благородна, сдържана изисканост, която много точно покрива представата ми за истинска дама.

– Вие трябва да сте новата ученичка на Владимир - произнася дамата любезно и със сърдечна усмивка.

Опитвам се да потисна усещането за собствената си недодяланост и да отвърна подобаващо на фината й приветливост, а тя, като ме кани с красив жест да вляза, добавя:

- Извинете, че ви накарахме да чакате, но вече сме малко трудноподвижни. Аз съм Лидия, съпругата. Заповядайте.

Госпожата ме въвежда в антрето, а оттам ме повежда по коридор. Тъй като вървим полека, имам възможност да се огледам. Още в антрето ми прави впечатление обстановката - може би малко поовехтяла, но излъчваща едновременно изящество и простота - комбинация, за която ми хрумва определението „аристократична аскеза“. Вероятно защото в нея няма нищо от натруфения до кичозност показен разкош на разни новобогаташи с претенции на аристократи.

Усещането ми за съвсем различна, духовна аристократичност на обитателите на този дом се затвърждава, когато Лидия ме въвежда в кабинета на съпруга си и се оказвам лице в лице с мъжа, чиито вежливи обноски толкова са ме впечатлили по телефона преди няколко часа. Той е на приблизително същата възраст като съпругата си, строен и скромно, но спретнато облечен, с напълно бяла коса и добре оформена, също съвсем бяла брада и с очила.

– Владо, тази красива млада дама е новата ти ученичка - представя ме мило жената.

Господинът вдига глава и веднага става от писалището си - истинско старинно писалище от масивна дървесина с надградена библиотека - и като идва до мен и ми подава ръка, изрича приветливо:

– Драго ми е да се срещнем на живо.

– Благодаря, че откликнахте така незабавно на молбата ми - отвръщам, като се опитвам да се държа на ниво и да прикрия стеснението си с усмивка.

Докато произнасям тези думи, забелязвам, че мъжът сякаш се взира в очите ми - не настойчиво, но като че ли се опитва да зърне нещо там, без да се натрапва.

– Аз благодаря за проявения интерес - отвръща и като посочва с ръка към кръглата - също старинна и от масивно дърво маса в средата на стаята, ме приканва да седна: - Заповядайте.

Докато се настанявам, успявам бегло да огледам кабинета на калиграфа. Обзавеждането сякаш напълно подхожда на заниманието на обитателя си с хармоничната комбинация от прави и заоблени линии на мебелите, симетрията в подредбата и изящните, но сдържани и съвсем на мястото си акценти.

– Е, аз ще ви оставя да работите на спокойствие - казва Лидия, но преди да излезе от стаята, се обръща към мен: - Бихте ли желали чаша чай или лимонада?

Чудя се дали по-благоприлично е да откажа, или да приема, тъй като не съм жадна, но домакинът слага край на колебанието ми с думите:

– Препоръчвам ви да опитате лимонадата. Специалитет е на съпругата ми и е божествена.

– В такъв случай с удоволствие ще я пробвам. Благодаря ви, Лидия - отвръщам и с известна ирония си казвам, че от толкова старание да се държа любезно след двата часа в тази среда кръвта ми може да е посиняла.

Явно примитивността е станала наистина повсеместна тоналност на общуването, щом толкова ме впечатлява „културното“ държание.

Когато оставаме сами, възрастният калиграф се обръща към мен с въпроса:

– Мога ли да узная какъв е вашият мотив да се занимавате с калиграфия?

Така зададен, въпросът му малко ме стъписва. Запитвам се дали не съм създала у човека погрешно впечатление или очакване.

– Не съм сигурна дали искам да се занимавам с калиграфия - решавам да бъда искрена. - Забелязах, че почеркът ми напоследък е станал по-грозен от обичайното и дори аз самата се затруднявам да го разчитам. Затова, когато тази сутрин видях обявата, си помислих, че някой и друг урок може да ми бъде от полза да пооправя краснописа си.

– Това, само да подобрите краснописа си, също е възможност - отвръща господинът, но след миг добавя нещо, с което ме изненадва: - Струва ми се обаче, че причината да се обадите е по-дълбока.

Констатацията му ме кара да се размърдам на стола. Не знам какво да отговоря и само се усмихвам с неудобството на човек, хванат натясно. Той веднага долавя притеснението ми.

– Простете, ако греша или съм си позволил твърде много. Мога ли да ви помоля да напишете нещо - сменя темата и като взема лист хартия от купчинка на масата до него, както и химикал от моливника отстрани, ги поставя пред мен.

– Какво да напиша? - питам.

Чувствам се неловко.

– Няма значение. Каквото ви дойде първо на ума. Нещо кратко.

Сещам се за надписа, който съм видяла преди малко отвън, и изписвам: „Да си добре приспособен към болно общество не е признак на добро здраве“.  Усещам, че неволно се старая да пиша по-красиво, отколкото когато драскам в тетрадката си у дома, макар че ефектът от това старание не е особено голям. Подавам листа на калиграфа, а той само го поглежда, кимва и ми го връща. Почти обидно е колко малко внимание му отделя.

– Благодаря ви. А може ли сега аз да ви продиктувам нещо, което да запишете? - пита и когато кимвам, добавя: - Вие сте богослов, нали правилно съм разбрал?

Отново мълчаливо кимвам.

– Добре. Нека тогава да запишем следното… - казва и започва да диктува.

Не довършва обаче, понеже вижда, че няма нужда. Знам прекрасно този стих. От Псалтира е и е един от любимите ми: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за тебе“.

Вдигам поглед, за да проверя дали това, което съм написала, е достатъчно, и забелязвам, че ме гледа внимателно. Понечвам да му подам пак листа, но той ме възпира с жест и казва:

– Добих представа, а вие сигурно и сама забелязвате разликата.

В този момент влиза Лидия и деликатно, за да не ни прекъсва, само оставя по чаша лимонада пред всеки от двама ни и излиза. Появата й не може да е по-своевременна. Не знам защо се чувствам толкова смутена, но отпивам няколко глътки от течността, внезапно ожадняла повече, отколкото кошутата от псалома на цар Давид.

– Харесва ли ви? - пита господинът и понеже поглеждам към листа си, уточнява: - Лимонадата.

– О! Чудесна е! Наистина е божествена! - отвръщам припряно, укорявайки се за нетактичността си.

– Радвам се, че не съм ви подвел - отвръща той с усмивка, а после добавя сериозно: - Що се отнася до почерка, аз го наричам ключ към душата на човека. Няма да е пресилено, ако кажем, че върха на перото разкрива тайните на душата. Но чрез калиграфията човек не само може да усъвършенства и да подобри писмото си, но самото писмо влияе върху неговия характер и променя личността му.

Думите му ми напомнят какво ми е казала по-рано днес баба.

– Автентичният ръкопис разказва за човека - продължава калиграфът.  - Сега ще ви покажа - казва и като се изправя, отива до библиотеката на писалището и взема от първата лавица книга. Отваря я сякаш напосоки и когато отново сяда до масата, обръща книгата към мен и ми показва: - Ето, погледнете! Това са факсимилета от автографи на хора, за които сигурно сте чували, понеже са известни исторически личности от деветнадесети век. Вижте каква жива памет носят ръкописите за тези хора - разгръща една след друга страниците мъжът, - за техните мисли и действия, за състоянието на душата им в момента, когато са писали. Забележете колко различни по пластичност са тези почерци: от спокойно течащи линии до направо хулиганско отношение към листа. Но по онова време думата и буквата са живели неразделно, следвайки интонацията на речта, а ритъмът на почерка е предавал динамиката на вътрешния живот у живия човек - казва и като оставя разтворената книга пред мен, добавя: - Сега хората не смеят да пишат на ръка, а скоро сигурно няма и да могат. Прогресът прави човека все по-несвободен, все по-безжизнен вътрешно и все по-мълчалив за важните неща.

И аз съм мълчалива, понеже нямам какво да кажа в момента, и затова неловко продължавам да разлиствам книгата пред мен.

– Не е ли парадоксално, че във време, в което човешката свобода е поставена на пиедестал, човек става все по-несвободен? - задава сега риторичен въпрос мъжът. - Затова на калиграфията може да се гледа като на дейност аскеза: тоест духовна практика, чието редовно упражняване освобождава човек вътрешно от робуването на света, разчиства вътрешното пространство, за да се превърне душата, при редовни грижи, в градина, в която винаги можеш да намериш покой и красота, радост и мир. Ръката, която се старае да пише красиво, изкоренява плевелите, облагородява почвата, засажда цветя и полезни растения, създава хармония и красота, дисциплинира тялото и ума…