Магията на сенките - книга 2 (Родът О`Дуайър)

Есен, 1268 г.

Мъгла се издигаше на тънки струйки над водата като въздишка, докато Иймън гребеше в малката лодка. Слънцето грееше с бледа и хладна светлина, докато се пробуждаше от нощната си дрямка и подканяше утринните птици да запеят в хор. Чу дрезгавия глас на петела, толкова надменен и важен, както и блеенето на овцете, които пасяха кротко в зелените поля.
Всички тези звуци му бяха познати, посрещаха го всяка сутрин през изминалите пет години. Но това не бе домът му. Колкото и гостоприемен и познат да бе, никога нямаше да е неговият дом.
А тъкмо за дома мечтаеше сега. Мисълта за него предизвикваше болка дълбоко в костите му както при стар човек в лошо време, в сърцето му тлееше копнеж като на отхвърлен любим.
И под копнежа, болката, мечтите и мъката кипеше стаена ярост, която можеше да се надигне и да изгори гърлото му.
Понякога нощем сънуваше дома, хижата им в голямата гора, където познаваше всяко дърво, всяка извивка на пътечките. В някои нощи сънищата бяха по-истински от реалността и той усещаше мириса на торф в огъня, сладкия аромат на сламените постелки в леглото му, в които майка му вплиташе лавандула за по-добра почивка и сладки сънища.
Чуваше гласа ѝ, нежното ѝ пеене, което се носеше от таванското помещение, където смесваше своите отвари и лекове.
Тъмната вещица, така я наричаха – с уважение – защото беше силна и могъща. И мила и добра. Затова през някои нощи, когато сънуваше дома и чуваше майка си да пее, той се будеше с мокри от сълзи страни.
Които бързаше да избърше. Сега беше мъж – на цели десет години – глава на семейството, както бе баща му преди него.
Сълзите бяха за жените.
А той трябваше да се грижи за сестрите си, нали, напомни си той и закрепи греблата, като остави лодката да се носи леко по водата, докато хвърляше въдицата. Брана беше най-голямата, но той беше мъжът в семейството. Бе дал клетва да защитава нея и Тийгън и щеше да я изпълни. Бе наследил меча на дядо си. И щеше да го използва, когато дойдеше мигът.
Моментът щеше да настъпи.
Имаше и други сънища, в които страхът преобладаваше над мъката. Сънища за Кеван, черния магьосник. Те предизвикваха ледени топки страх в корема му, които смразяваха дори кипящата ярост. Страх, който караше момчето в него да извика за помощ майка си.
Но не можеше да си позволи да се страхува. Майка му я нямаше, бе пожертвала себе си, за да спаси него и сестрите му, само часове след като Кеван бе убил баща им. Много трудно му бе да си представи баща си, често му бе нужна помощта на огъня, за да извика образа му – на високия и горд Дайхи, старейшината със светла коса и гръмък смях. Но щом затвореше очи, и пред него заставаше майка му, бледа като смъртта, която я очакваше, застанала пред хижата в гората в онази мъглива утрин, когато той бе поел надалеч със сестрите си с мъка в сърцето и нова, гореща сила в кръвта.
От онази сутрин той вече не бе момче, а един от тримата, тъмен вещер, обвързан с кръвна клетва да унищожи онова, което дори и майка му не бе могла.