Липсващите парчета

Може би преследвачът нямаше да се върне тази вечер.

Може би си беше въобразила призрачната фигура в спортен екип с качулка. Може би никой не я наблюдаваше. Може би потъваше във водовъртеж от илюзии и халюцинации.

 Не. Може би губеше контрол, но не чак до такава степен – още не. Тя не халюцинираше. Беше рационална, логично мислеща жена от род, дал на света изключителни личности в области, вариращи от психиатрия до инженерни науки.

Е, не беше от преуспяващите и, да, понякога в рода се появяваше някой като самопровъзгласилата се за екстрасенс леля Сибил. Важното е, че никой от тях не беше стигал до психиатрията. Както казваше майка й, всяко семейство има своите ексцентрици.

Амелия Ривърс застина в сенките на балкона на апартамента си на втория етаж, като се мъчеше да пресече пипалата на надигащата се паника. Меката нощ на Сан Диего сякаш настъпваше към нея.

Д-р Пайк беше прав. Тя развиваше истинска фобия с типичните пристъпи на тревожност и оправдания. Със скоростта, с която губеше почва под краката си, скоро щеше да се превърне в истински отшелник след залез слънце. Пайк я беше предупредил, че страховете й в крайна сметка ще се разпрострат и върху светлата част на деня. Вероятно не трябваше да отменя последните си две срещи с него. Докторът имаше добри намерения. Тя не се съмняваше в загрижеността му за психическото й здраве. Но вече наистина губеше надежда, че може да й помогне да се справи с виденията.

Амелия погледна часовника си. Беше почти един часът. Стисна стария фотоапарат с лента и зачака. Преследвачът или щеше да се появи, или не. Тя вече не знаеше какво предпочита. И в двата случая беше еднакво страшно. Ако някой наистина я наблюдаваше, беше в опасност. Ако имаше халюцинации, вероятно трябваше да се прегледа в психиатрична клиника.

От мястото, където се криеше, Амелия виждаше буйната зеленина в двора и осветения син басейн в центъра. Четирите крила на двуетажния жилищен комплекс обграждаха градините от всички страни. Имаше четири входа. Всеки беше защитен с висока порта от ковано желязо, имаше и камери, но не беше особено трудно да се промъкнеш на територията, ако изчакаш удобен момент и последваш някого от обитателите.

Нямаше патрулиращи охранители, нито коли на служба за охрана. Подобни удобства се предлагаха само в по-скъпите имоти. Нейният бюджет беше ограничен. Не беше лесно да си изкарваш прехраната като фотограф.

Снощи преследвачът беше дошъл по алеята откъм служебния вход, който беше скрит зад няколко палми и куп стратегически засадени храсти. Никой не искаше да вижда огромните контейнери за боклук и рециклиране.

Нощта сякаш издигаше стени около нея. Нямаше да може да остане навън още дълго.

Глупава фобия.

Амелия бе стигнала до мрачното заключение, че си е въобразила преследвача, когато забеляза леко движение в сенките близо до входа на служебната алея. Тя почти спря да диша.

Фигурата с качулката се появи иззад буйната зеленина, която закриваше входа от далечната страна на двора. Класическият фотоапарат „Никон“, който беше купила онлайн от колекционер, леко потрепери в ръцете й. Вече беше напрегната, но от новата доза адреналин, провокиран от страха, я побиха тръпки.

Преследвачът тръгна бързо по пътеката към басейна и изчезна зад бараката за инструменти. Нещо в начина, по който се движеше, в гъвкавостта му на хищник я разтревожи толкова, колкото и безмълвният писък на интуицията, предупреждаваща, че  тя беше целта на непознатия. Доктор Пайк можеше да вини нервите й колкото си иска. Вече не й пукаше. Тя познаваше това страховито усещане твърде добре. Не за първи път я преследваха.

Мъжът отново се появи долу, иззад къщичката до басейна. Тя затаи дъх, вдигна фотоапарата и погледна през визьора. Не можеше да използва светкавица. Избухването на ярката светлина щеше да попречи на другите й сетива. Но тя не беше тук, на балкона, борейки се с потискащата тежест на нощта, защото се надяваше да направи моментална снимка на лицето на преследвача. Тя търсеше съвсем други изображения, такива, които можеха да бъдат заснети само със старомоден огледално-рефлексен фотоапарат с един обектив и черно-бял филм. Цифров фотоапарат не би свършил работа за това, което тя имаше предвид.

Фигурата с качулката се промъкваше към стълбите във вътрешния двор, водещи към нейното крило на комплекса. Разбира се, той можеше да е нов наемател, който живее на нейния етаж, но каква беше вероятността?

Тя изчака колкото е възможно по-дълго, оставяйки преследвача да се приближи, и направи снимката. Щракването на затвора на апарата прозвуча силно в нейните уши, но фигурата с качулката долу в двора, изглежда, не го чу. Мъжът продължи да върви към нейното крило.

Обхвана я паника. Направи още една снимка, този път със светкавица. Яркият проблясък на светлина привлече вниманието на преследвача. Той спря внезапно и погледна нагоре. Качулката закриваше лицето му.

- Хей, ти, там долу, в градината - извика тя сърдито, сякаш нищо не подозираше. - Ако обичаш, би ли се махнал оттам? Опитвам се да практикувам нощна фотография.

Фигурата не помръдна. Тя имаше чувството, че се опитва да реши как да реагира в тази ситуация.

 - Ако искаш, можеш да останеш в кадъра - каза тя. - Но аз ще публикувам тези снимки онлайн, така че ако държиш на личната си неприкосновеност...

Преследвачът взе решение. Той се обърна и побягна, насочвайки се обратно към входа на служебната алея.

Балконската врата на апартамента през две врати вдясно се отвори. Появи се Айрин Морган. Тя беше облечена в прилепнал сатенен халат и стилни секси пантофки. Вълните на русата й грива обрамчваха прекрасното й лице. Без значение какво носеше,  тя успяваше да придаде на излъчването си стария холивудски блясък.

- Амелия? - каза тя със силен шепот, който подчертаваше дрезгавия й глас. - Какво става? Добре ли си?

- Да, добре съм. Извинявай, че те събудих. Опитвах се да направя няколко нощни снимки.

- Млъкнете там - изкрещя през отворения прозорец глупакът от апартамента между тези на Амелия и Айрин. - Имам среща рано сутринта.

- Добре, съжалявам - каза Амелия.

Прозорецът се затръшна.

- Глупак - промърмори Айрин.

- Глупак - повтори тихо Амелия. После леко повиши глас: - Всичко е наред, Айрин. Не се притеснявай.

- Добре. - Айрин се прозя и се прибра.

Амелия се втурна в апартамента си, заключи балконската врата, запали лампите и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Сега следваше трудната част. Не беше приключила. Трябваше да слезе долу в градината, за да направи другите снимки.

Когато нервите й се поуспокоиха, тя отиде до масичката при входната врата на апартамента, взе тейзъра и ключовете, стегна се и отвори вратата.

Прекоси бързо открития коридор, който минаваше по дължината на втория етаж, и се втурна надолу по стълбите към двора. Чудовището на паниката се беше свило в периферията на съзнанието й, заплашвайки да атакува. В опит да овладее безпокойството си, тя си повтаряше мотото на подкаста, който продуцираше заедно с приятелките си Палас и Талия: Заедно сме в това, докато не открием отговорите.

За съжаление тази вечер нямаше „ние“. Тя беше сама.

Когато стигна до пътеката на двора, студено ручейче пот се стичаше между гърдите й и попиваше в тениската. Тя влезе в света на виденията и си напомни да се съсредоточи върху това, което беше дошла да види. Не позволявай на мъглата да те разсейва, каза си тя.

Технически погледнато, нямаше мъгла. Най-после беше разбрала, че това, което вижда, е дълбок до глезените поток от паранормално лъчение, който струеше по цялата дължина на градинската пътека. Мъглата беше резултат от многото слоеве енергийни отпечатъци, натрупани с времето от хората, които бяха вървели по нея.

През последните няколко месеца Амелия се опитваше да се адаптира към странния си нов талант, но процесът на обучение беше труден, да не кажем - изнервящ. Беше стигнала до единственото заключение, че енергийните следи, оставяни от хората, са толкова уникални, колкото и пръстовите им отпечатъци.

Беше разбрала също, че енергията в отпечатъците избледнява с времето, защото други хора минаваха по същия път и оставяха свои следи.

За щастие отпечатъците от преследвача бяха само отпреди минути. Те кипяха от странни, непостоянни течения, които предизвикваха ледени тръпки в сетивата й. Интуицията й отново крещеше, но тя не знаеше дали реагира на отпечатъците на преследвача, или на клаустрофобията, породена от нощта. Успя да фокусира визьора и направи няколко снимки.

Това беше всичко, с което можеше да се справи. С тейзъра в едната ръка и фотоапарата в другата, тя хукна обратно към стълбите. Когато се озова в безопасност в апартамента си, дишаше тежко и трепереше.

Глупава, тъпа фобия. Това започваше да става нелепо.

Тя заключи и трите ключалки на вратата, постави фотоапарата, ключовете и тейзъра на малката маса в коридора и отиде в кухнята. Отвори един шкаф, взе бутилката скъп коняк, която Айрин й беше подарила за рождения ден, и си наля солидна доза във водна чаша.

 Взе чашата, заобиколи широкия остров, който разделяше кухнята от дневната, и се заразхожда, отпивайки методично, докато се опитваше да овладее нервите си.

Когато се убеди, че вече не се чувства като пълна развалина, тя остави недопития коняк. Имаше да свърши още работа. Върна се в коридора и взе фотоапарата. Мина покрай пералното помещение и продължи към дрешника, който беше превърнала в тъмна стая.

По проблема с преследвача утре щеше да се обърне към единствената частна детективска агенция в района на Сан Диего, която би могла да се отнесе към случая с необходимата сериозност. Беше намерила оскъдна информация за агенцията в интернет. Уебсайтът й се състоеше от една страница.

Детективска агенция „Суитуотър“

Само частни клиенти. Без корпоративни или бизнес контакти.

Такси по договаряне. Обадете се за среща.

Амелия се обади на посочения номер, но беше прехвърлена към гласова поща, където беше инструктирана да остави името си, кратко обяснение на проблема и информация за контакт. Липсата на рецепционистка я притесни, но половин час по-късно мъж, който се представи като Гидиън Суитуотър, отговори на обаждането й. Беше й задал няколко повърхностни въпроса по случая и след това й съобщи адреса на офиса си. Уговорката беше за девет часа сутринта.

Тя си направи два извода от краткия разговор. Първият беше, че гласът на Суитуотър й хареса. Много. Беше загадъчен и завладяващ и предизвика непознати, но много приятни тръпки в сетивата й.

Второто впечатление я правеше почти сигурна, че той беше взел решение да поеме нейния случай, преди да й върне обаждането.