Безсънни нощи

От дъното на количката за пране капеше кръв. Амброуз Дрейк се подпря на стената, за да се задържи на крака. Беше се завърнал отново в подводния свят. Това означаваше, че отново сънува. Мъчеше се да се фокусира върху ярката аура на фигурата, която буташе количката към летящите врати в далечния край на коридора. Така ли изглеждаше един призрак?

- Какво става тук? - каза той.

Думите прозвучаха неясно, объркано. Вероятно бяха лишени от смисъл, ако изобщо беше успял да ги произнесе. Беше трудно да се говори под вода. Мислеше, че е започнал да се справя по-добре в странната атмосфера тук, под повърхността, но или се бе заблуждавал, или бе регресирал, защото тази вечер му беше трудно дори да стои прав.

И защо, по дяволите, беше станал? Трябваше да е в леглото.

Мамка му. Отново ли ходеше насън? Това не беше добре. Това означаваше, че кошмарите и халюцинациите се влошават. Но нима осъзнаваш, че ходиш насън? Това не звучеше логично. Ако си наясно, че ходиш насън, това означава, че си буден, нали?

Или означава, че си преминал отвъд ръба на разума и си паднал в бездната? Може би най-лошият му кошмар накрая се беше превърнал в реалност.

Звукът от движението на гумени колела по плочките на пода го откъсна от мислите му. Светещата фигура, която буташе количката, сега се беше привела напред и набираше скорост. След секунди количката и призракът изчезнаха през летящите врати.

Това, изглежда, означаваше, че фигурата го беше чула и беше реагирала, напускайки сцената възможно най-бързо, което водеше до още едно тревожно заключение. Може би призракът с количката за пране, която оставяше следи от капки кръв по пода, беше реален човек. Никога не можеш да си сигурен, когато си толкова дълбоко.

- Буден ли съм, или спя? - измърмори той. - Има само един начин да разбера.

Отдръпна ръка от стената, отблъсна халюцинациите и успя да направи още няколко крачки. Напредъкът му се затрудняваше от факта, че коридорът плуваше в подводни сенки. Най-сетне разбра какво не беше наред. Прозорецът в съзнанието му беше отворен. Това обясняваше защо бе видял светещ призрак да бута количка за пране.

- Наистина нямам нужда от това.

Трябваше му известно усилие, но успя да изключи сетивата, с които възприемаше аурата. Върна се отново към нормалните си сетива. Зловещите смътни сенки изчезнаха. Коридорът внезапно грейна под светлината на лампите на тавана.

Добре, той не сънуваше и прозорецът беше затворен, но нещо не беше наред. В неговата стая нямаше осветителни тела.

Полъх на ужас разтърси сетивата му. Беше излязъл през външната врата на къщата си и беше влязъл в непозната сграда. Проклетото ходене насън щеше да го убие. Хрумна му друга ужасна мисъл - по бельо ли беше? Моля те, не ме оставяй да се разхождам из непознато място по бельо.

Застави се да погледне надолу и с огромно облекчение откри, че носи долнище на пижама. Или все още сънуваше?

- Мамка му. Събуди се. Събуди се.

Този път беше сигурен, че бе казал това на глас. Звукът на собствения му глас беше успокояващ. Това го върна на повърхността. Той разтри очи и се опита да осмисли белите стени на коридора и студените бели плочки под краката си.

Клиниката по разстройства на съня.

Изплува смътен спомен, който донесе прилив на успокояваща реалност. Той прекарваше нощта в Института за изследване на съня „Карнелиан“ в опит да овладее кошмарите си. Трябваше да е в леглото. По него би трябвало да има прикрепени електроди. Какво, по дяволите, правеше в коридора?

Писъкът.

Беше чул женски писък. Затова стоеше бос в коридора. Отговорът на загадката беше в количката за пране. Трябваше да я намери и да погледне вътре.

Той направи още няколко крачки напред и едва не загуби равновесие. Проблемът да се задържи на крака беше нов. Винаги беше приемал бързите си рефлекси и отлична координация за даденост. След пристъпа на амнезия преди осем месеца те всъщност се бяха подобрили. Навиците му за сън бяха отишли по дяволите, но беше по-бърз и по-пъргав от всякога. Тази вечер обаче едва успяваше да се държи на краката си.

Запази равновесие, но внезапната промяна на позицията го накара отново да погледне надолу. Този път видя червена струя да се стича под затворената врата на една от стаите за пациенти. Може би все още сънуваше. Все още ходеше насън.

За да провери теорията си, той се наведе да разгледа кръвта по-отблизо.

- Мистър Дрейк, защо сте станали от леглото?

Строгият мъжки глас му беше познат.Д-р Конрад Фенър, директорът на института. Беше сериозно обезпокоен. Притеснен.Вбесен.

Стреснат, Амброуз загуби равновесие и залитна напред. Щеше да падне по лице, ако рефлексите му не се бяха задействали. Крайно време беше.

Той се опря на длан и коляно и инстинктивно опита да се изправи на крака.Пръстите му се плъзнаха в струята кръв.

- Станете, господин Дрейк - нареди Фенър. - Не би трябвало да сте тук. Трябва да ви върнем в стаята ви.

- Нещо не е наред - гласът на Амброуз прозвуча като дрезгав шепот. - Чух писък на жена.

- Не, не сте - каза Фенър. - Вие сънувате. Ходите насън. Хайде, позволете ми да ви помогна.

Амброуз понечи да му каже за кръвта по пода, но усети остро ужилване в рамото.

- Какво е това? - промълви той.

Искаше да зададе още един въпрос, но потъваше обратно в дълбините и този път нямаше сенки. Никаква светлина. Силна слабост обхвана сетивата му. Смътно осъзнаваше, че Фенър му помага да се изправи и го насочва обратно към собствената му стая.

- Побързайте - сопна се Фенър. - Не мога да ви нося.

След това Амброуз почувства как се свлича на един стол. Фенър се беше надвесил над него и се опитваше бързо да почисти ръката му, тази, която се бе хлъзнала в пурпурната струя.

- Кръв по пода - проговори Амброуз. Той се взря в пръстите си, но вече не виждаше червеното петно.

- Нямаше кръв - каза Фенър. Авторитетният му глас изразяваше гняв и тревога. - Беше просто сън, мистър Дрейк. Повярвайте ми, няма да го помните на сутринта.

Когато свърши, той помогна на Амброуз да стане от стола и да се придвижи до леглото.

Тъмнината бързо настъпваше, но Амброуз успя да отвори прозореца в съзнанието си още веднъж. Аурата на Фенър пулсираше по начин, който означаваше, че казва истината. Той беше сигурен, че Амброуз няма да си спомня какво се е случило тази вечер.

- Една жена крещеше - каза Амброуз, не защото вярваше, че може да убеди Фенър в този факт, а защото се надяваше повторението да запази спомена в мозъка му. - Една жена крещеше.

- Било е просто сън - настоя Фенър. – Имали сте кратък епизод на сомнамбулизъм. Нищо повече. Няма да си спомняте никакви женски крясъци.

Последното нещо, което Амброуз видя, преди да потъне в океанските дълбини, беше малката индикаторна лампичка на камерата, насочена към леглото. Тя светеше в кървавочервено. Това е добре, помисли си той. На сутринта видеозаписът щеше да му каже истината.

Ако се събуди.