Крос в смъртоносна схватка

Усещането, което изпитвах, когато се отдръпвах от скалата, когато се оттласквах от нея, когато разхлабвах хватката си върху въжетата, когато се спусках пет метра преди обувките ми отново да се ударят в стената, когато повтарях целия процес отново и отново, все още беше живо в мен, когато слязох от колата и се отправих към полицейския кордон.

Във Вашингтон беше юли, но беше странно хладно – двайсет градуса, ниска влажност, умерен вятър. Училището се появи пред мен, затворено и празно през лятото. Джани учеше в Частно средно училище „Харисън“ и когато видях стълпотворението от автомобили на медиите около училищния двор, се разстроих още повече.

Заобиколих колите и си проправих път през зяпачите. Чувах, но се стараех да не обръщам внимание на злобните клюки и теории, които вече се разпространяваха за жертвите и ужасното престъпление.

В миналото бях агент на ФБР и детектив от отдел „Убийства“ в градската полиция, а сега бях консултант и на двете агенции. Показах служебната си карта на униформения полицай, който охраняваше местопрестъплението, и той ми позволи да премина под лентата.

Изминах петнайсетина метра, преди агент на ФБР да ми поиска документ за самоличност. Показах му значката на сътрудник на ФБР и той ми махна с ръка да продължа. Джон Сампсън, най-добрият ми приятел и бивш партньор от отдел „Убийства“ във Вашингтон, се появи иззад ъгъла.

– ФБР? – казах аз.

– Като се има предвид кои са жертвите, не е изненадващо.

– Да, но кой командва?

– Махоуни. Иска да погледнеш телата, преди да ги преместят.

– Колко зле изглеждат?

– Не са простреляни в лицето. Ще ги разпознаеш.

Отидохме до паркинга в задната част на училищния двор и видях микробус на ФБР и автомобил на съдебна медицина, паркирани до футболното игрище и пистата, където дъщеря ми бе направила някои от най-добрите си бягания. Из паркинга обикаляха най-малко двайсет агенти, търсещи всевъзможни доказателства. Видях неколцина от тях на игрището.

– Кой ги е намерил? – попитах аз.

– Училищната охрана – каза той, като посочи към контейнерите за боклук с жълта полицейска лента около тях. – Отзад са.

– Час на смъртта?

– Според съдебния лекар – четири сутринта.

Приближихме се до контейнерите за боклук и видяхме познатото бледосиньо „Бентли кабрио“, оградено с полицейска лента, и неколцина агенти, криминалисти и детективи, които се суетяха около него.

Специален агент Нед Махоуни, старият ми партньор от Бюрото, се отдели от глутницата, приближи се и ми стисна ръката.

– Чакахме те, Алекс. Всичко е заснето, но все още не е преглеждано от криминалистите.

– Добре – казах аз. – Мога ли да получа малко пространство за дишане?

Махоуни плесна с ръце и извика:

– Момчета, отдръпнете се, имаме нужда да огледаме местопрестъплението на спокойствие.

Изгледаха ни недоволно, но все пак се отдалечиха.

Огледах бентлито и жертвите на задната седалка и на част от мен ѝ се прииска да седне и да заплаче. Но бях прекарал по-голямата част от съзнателния си живот в разследване на убийства и имаше само един начин да го правя добре: като се дистанцирам емоционално от жертвите. В този случай това щеше да е трудно.

Махоуни, сякаш прочел мислите ми, попита:

– Сигурен ли си, че си готов за това?

– Ще се справя – казах аз, докато заобикалях колата, за да се приближа до жената.

Исках да се отнеса към нея като към обект, който трябва да бъде проучен, но ми беше трудно да откъсна очи от лицето на Кей Уилингам. Тя беше една от най-поразителните, най-интересни жени, които някога съм познавал, а сега лежеше тук мъртва, просната до мъж, който очевидно ѝ беше любовник, колкото и невероятно да изглеждаше това.

Трябваше да се насиля да не гледам празното ѝ изражение и да се съсредоточа върху двете рани от куршуми – на около десет сантиметра една от друга и пет сантиметра над голата ѝ лява гърда. Сутиенът ѝ от розова дантела беше в скута ѝ; черната ѝ вечерна рокля беше смъкната около кръста.

– Няма признаци, че е вдигнала ръце в отбранителна поза – казах аз. – Мисля, че не е видяла убиеца си.

– Нито той – каза Сампсън от другата страна на колата. – Смятам, че са имали други неща наум.

Едва тогава погледнах мъжа. Беше леко обърнат към Кей, отпуснал глава върху дясната си ръка, протегната над преградата с прибрания гюрук. Панталоните и боксерките му бяха смъкнати до глезените. Кръвта от двете рани в гърдите се беше стекла по лявото бедро и се бе събрала между краката му.

– Пресата ще има тежък ден – каза Сампсън.

– По твърде много причини – вметна Махоуни.

Не отговорих, но Нед и Джон бяха прави: имаше толкова много причини новината да се превърне в сензация, и то по начин, който не можехме да предвидим.

Кей Уилингам беше известна дама от висшето общество на Джорджтаун, южняшка наследница и влиятелна личност, която допреди две години беше омъжена за Джей Уолтър Уилингам, настоящ вицепрезидент на Съединените щати.

Мъжът до нея – Рандъл Кристофър, беше основател и директор на Частно средно училище „Харисън“, харизматичен човек, за когото се говореше, че се стреми към кметския пост и ако това се осъществи – към по-високи политически постове. Кристофър беше афроамериканец, женен, с две близначки, които бяха ученички втора година в неговото училище и приятелки на дъщеря ми.

– Само гледай – поклатих глава аз.

– Какво? – казаха Сампсън и Махоуни.

– Може би сме свидетели на зараждането на перфектната буря.