Идеята за „Съдружници по неволя“ се появи, както понякога се случва с историите – изведнъж се озовах в сцена направо като от филм. Не бях започнала да щрихирам сюжета, нито да си фантазирала за нея. Напротив, мислех за нещо съвсем друго, когато мъжки глас каза от нищото:
„Ако говорим за това, със сигурност ще ни заловят.“ 

 

 

Когато нещо подобно се случи, повярвайте ми, аз сядам и започвам да пиша. Огледах се, за да видя къде се намирам и кой е заговорил.

Бях в кална канавка, която отделяше селски път от пасище. Беше безлунна нощ, въздухът едва се дишаше, натежал от влажност. Говорещият все още беше неназован, но го видях ясно и мислено си отбелязах как изглежда. В канавката имаше и трима други, които заедно с него бяха скупчени около платнена торба, пълна с наскоро откраднати пари.

Бях свидетел на четирима невероятни крадци, чийто самоназначен лидер определяше основните правила за партньорството им след кражбата.
Помислих си, че това начало може да доведе до нещо.

Шест страници по-късно по мое мнение имах провокативен пролог. Моят редактор също мислеше така, но когато ме попита какво следва, аз отговорих, както обикновено правя. „Нямам никаква представа.“

Това обаче не беше напълно вярно. Имах няколко идеи, но все още не бях определила коя от тях може да се превърне в истинска история. Не всички са плодотворни, така да знаете.

Но в крайна сметка избрах темата: разклатеният съюз на четирима крадци се разклаща още повече.
И друга тема: греховете ни накрая все ни настигат.

След това имах нужда от място, което да бъде толкова завладяващо и неразделна част от сюжета, колкото и героите. Всъщност трябваше да се превърне в герой само по себе си.

Не ми отне много време да се насоча към езерото Кадо. Разположен в североизточен Тексас, това е блатист район сякаш не от този свят, споделен с Луизиана. И когато казвам „споделен“, щатската граница пресича право тези мътни води.

Според легендите Саскуоч живее в наоколо. Неуловими черни пантери се разхождат по покритите с мъх гори. Водни мокасини се плъзгат сред кипарисите по брега. Околната среда е мистериозна, призрачна, заплашителна и привлекателна. Със своите лабиринти от осеяни с дървета водни пътища, където дебнат алигатори, изглеждаше идеалното място за история, основана на една „Голяма тайна“, която отдавна е заровена и трябва да си остане такава.

Несигурен, Тексас, е реално съществуващ „град“ (население 94 души) на езерото Кадо. Но не мислех, че вие, читателите, ще сметнете това за правдоподобно име на населено място, затова нарекох моя фиктивен град Пентън, който всъщност забелязах на карта на Алабама.

Злодеят е Ръсти Дайл, егоистичен изверг, чиято корупция като окръжен прокурор е надмината само от неговата буйна омраза към Ледж Бърнет.

Ледж е бивш войник, който „може би е прекарал твърде много време на война, ако разбирате какво имам предвид“. Той се връща от мисия като награден герой. Но доблестта му по време на военната служба не изкупва престъпленията, които е извършил в младостта си.

Героинята, Ардън Максуел, се завръща в родния си град, търсейки отговори за изчезването на баща си двайсет години по-рано, но за нейно разочарование, тя удря на камък на всяка крачка... Особено виновен за това е Ледж.

Колкото повече разкрива за събитието, което е накарало баща ѝ да замине, толкова по-решителна става да стигне до истината. Нейното непрекъснато любопитство за „Голямата тайна“ задейства нежелано преразглеждане на две неразкрити престъпления, едното от които убийство, и нарушава слабото примирие между Ледж и неговия съперник, които сега отново си вдигат мерниците.

Предателство, ревност, измама, любов, лоялност и страст изобилстват на фона на най-важния въпрос.

Кой от четиримата крадци е извършил убийство, за да се укрие с плячката?