Роман за носталгията и сбогуването с миналото

За книгата

Действието в книгата се развива в днешно време. В продължение само на три дни. Но върху него се наслагват спомени за хора и събития от предишни десетилетия. В повечето случаи реални, но забравени.

Главният герой емигрира преди 40 години в Америка. Донко, избрал някога свободата, най-после се връща в родния си град. И започва да търси живите си приятели. Намира някои от тях и е щастлив. Дори се ражда идеята да купи хотел „Тримонциум“, в който сега е отседнал. И заедно да го управляват. Донко е готов да възстановят всичко онова, което е било свързано с младостта и с надеждите им.

Носталгията към миналото до един момент ги обединява, но скоро се оказва, че са се променили необратимо. Променил се е и градът, променил се е може би и светът.

Време е за „сбогом“...

За автора

Евгений Тодоров е известен телевизионен журналист, драматург и режисьор. И един от най-четените блогъри у нас. Автор е на 11 книги, сред които превърналата се в бестселър „Особености на филибелийския характер“, „Наръчник на носталгика“, „Тайните писма до Бойко Борисов“ и романът „Рекет“, претърпял три издания. Тодоров е автор и на уникалната серия от пет документални книги „Запомнете Пловдив“ – стари истории, разказани от очевидци.

 

Носталгията към миналото е част от всяко общество и всяка епоха
Интервю с Евгений Тодоров

Г-н Тодоров, новата ви книга „Сбогом, Америка, сбогом, Пловдив“ излиза на 16.03.2021 година. Какво повече може да кажете за нея на читателите, които я чакат с нетърпение?

Не знам дали има жанр „пловдивски роман“. Става дума за нещо такова – действието се развива в Пловдив, героите са пловдивчани – някои от тях са или напомнят на реално съществуващи наши съграждани, и най-интересното – част от диалога възстановява пловдивския жаргон от близкото минало. Мисля, че друга подобна книга не се е появявала, или поне аз не знам.

Това означава ли, че романът е адресиран изключително към пловдивчани?

Надявам се, не само към тях. Все пак „Истанбул“ на Орхан Памук не е написан за жителите на Истанбул, а филмът „Манхатън“ на Уди Алън не е гледан само в Ню Йорк. Не се нареждам до тези имена, говорим за принцип.

С какво се различава и по какво си прилича с предишните ви книги?

Макар и художествена проза, романът има много общо с предишните ми документални книги – „Особености на филибелийския характер“ и петтомната поредица „Запомнете Пловдив“. Общото е в опита да се разкрие пловдивският дух, да се стигне до уникалността на града... Общото е и в носталгията по миналото, към което се връщат постоянно героите на романа...

Лесно ли събрахте спомени и събития от предишни десетилетия в сюжет, който се развива в рамките само на три дни?

Събирам късчета от Пловдив, събирам характери, случки – вече десетилетия. По-големият проблем беше в това да се прецени кое е вероятно мило на моето поколение примерно и кое заслужава да се опише и остане между кориците – като послание към следващите поколения.

Главният герой в книгата е емигрант, който е заминал за Америка преди 40 години. До каква степен е застъпена темата за емигрантството и от каква гледна точка е разгледано то в романа?

Не съм бил емигрант, но съм се срещал с много българи, „избрали свободата“ – според едни, и „родоотстъпници“ – според други. Когато за пръв и последен път през 1979-а минах през „желязната завеса“ – макар и за малко, се срещнах с драматични човешки съдби на емигранти. През следващите години срещах различни хора, основно пловдивчани – успели и неуспели. Главният герой е в някаква степен обобщен образ на емигранта. Той няма един-единствен прототип, но много елементи в образа на главния герой са истински – а не плод на фантазия.

Повече политическа или повече лична е историята в „Сбогом, Америка, сбогом, Пловдив“?

И лична, и политическа. Опитал съм се през призмата на лични преживявания, включително мои лични размисли, да стигна до някакво обобщение за промените в града и в света...

Според вас има ли носталгия към миналото в днешните времена и ако има – това пречи ли ни, или ни помага като общество?

Носталгията към миналото е част от всяко общество и всяка епоха. Въпросът е как да „разплетем“ тази носталгия. Всеки от героите в романа живее в паралелни светове – на миналото и на днешния ден, но по различен начин.

Над какво работите? Документалистика или нов роман?

При срещите с читатели на предишния ми роман – „Рекет“, многократно чух въпроса: „А какво ще стане с главната героиня?“. И без да го бях планирал, реших да напиша „Рекет-2“. Нещо като „втори сезон“. За повече интрига – подзаглавието е „Бардакът срещу държавата“. Остана още малко...