Разтърсваща история за три поколения жени, свързани от страсти, разочарования и непростими грехове...

 

 

Лусинда Райли е родена през 1965 г. в Ирландия. Започва кариерата си като актриса и публикува първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите й са преведени на трийсет и седем езика и продължават да вълнуват читателите по цял свят. Поредицата й „Седемте сестри“ се превръща в глобален феномен и има планове да бъде адаптирана в телевизионен сериал.

Книгите на Лусинда Райли са номинирани за множество отличия. През 2020 г. получава наградата Dutch Platinum за продажбата на над 300 000 екземпляра от един и същ роман в рамките на една година. Последен носител на приза е Дж. К. Роулинг за поредицата си за Хари Потър.
Освен интригуващи романтични истории Лусинда Райли пише и серия детски книги в съавторство със сина си Хари.

Дълги години писателката живее със съпруга си и четирите им деца в Норфък, Англия. През 2015 г. успява да сбъдне отдавнашна своя мечта и закупува ферма в уединена част на Западен Корк, Ирландия – страната, в която са написани последните й пет книги.
Лусинда Райли умира на 11 юни 2021 г. след четиригодишна борба с рака.


Лусинда Райли за „Дървото на ангелите“

 

Публикувате „Дървото на ангелите“ през 1995 г. с името „Не точно ангел“ и под предишния ви псевдоним Лусинда Едмъндс. Как се стигна до новото издание?

През 2013 г., по време на коледните празници, ме попитаха дали искам да публикувам книгата отново.
Предната година с удоволствие се бях завърнала към преработването на „Италианското момиче“ (издадена преди като „Ариа“) и насред семейната коледна ваканция в главата ми започна да се оформя един образ – снежен уелски пейзаж, красива къща и огромно коледно дърво във фоайето...

Изтупах праха от единствения си овехтял екземпляр от книгата, прочетох я за пръв път от осемнайсет години и бях приятно изненадана от въздействащата история. Все пак стилът ми се беше развил през годините и знаех, че мога да я направя още по-добра (сега разбирам защо някои писатели пишат романите си по няколко години – понякога само дистанцирането дава на автора реална перспектива към ръкописа). Така че се залових за работа, без да подозирам в какво се забърквам. Потопих се така дълбоко, че в крайна сметка буквално написах съвсем нов роман – „Дървото на ангелите“.

 

Как се промени историята?

Макар да са останали много елементи от оригинала, ролята на всеки от ключовите герои и техните диалози бяха пренаписани, обрисувах по-подробно обстановката, някои глави и сюжетни линии са съвсем нови. Дори възкресих един герой, когото съжалявах, че съм убила в оригинала. Възможността да вдъхна нов живот на тази история беше истинска привилегия за мен.
Книгата излезе първо в Германия през 2014 г. и веднага стана № 1 в списъка с бестселъри на „Шпигел“. Бях удивена.

 

А какво ви вдъхнови да я напишете през 1995 г.?

Докато работех като актриса в Лондон, срещнах много интересни хора. Актьорите често имат една маска, която показват публично, а под нея са съвсем различни и често измъчвани от терзания. В един момент някои от тях започват да вярват на мита, който сами са изградили за себе си – като Ческа в „Дървото на ангелите“. Аз самата съм живяла под светлината на прожекторите, познавам много популярни личности и знам как славата може да се отрази на хората. Всъщност славата ме ужасява, затова исках да опиша всички крайности, свързани с нея, всички ограничения, които носи.

 

Друга важна тема в книгата са отношенията между майка и дъщеря...

Да. Вярвам, че майчината любов – както към дъщеря, така и към син – е най-голямата сила на тази земя. Майките са готови на всичко, за да защитят своите деца, между тях съществува дълбока връзка. Но няма перфектни майки и в „Дървото на ангелите“ го виждаме. Разбираме и как някои модели на поведение се предават от поколение на поколение.
Именно семейните взаимоотношения – добри и лоши, са в центъра на книгата. Но също така пиша за прошката и за надеждата за едно по-добро бъдеще, защото тя ни дава сили да продължаваме напред.
И имаме една изпълнена с атмосфера къща, която сякаш е отделен персонаж в историята.

 

Да, в някакъв момент всеки герой търси утеха и опора у дома – в Марчмънт Хол. Какво значение носи домът за вас?

Концепцията за „дома“, за търсенето и връщането у дома има основополагаща роля в литературата, защото е нещо изконно човешко. Конкретно Марчмънт Хол има донякъде готическо присъствие в романа – едновременно приютява героите, но може да се превърне и в техен затвор. Осъзнах, че много често персонажите ми се отправят на пътувания в търсене на метафоричния „дом“ вътре в тях или в преследване на хората, които ги карат да се чувства у дома, където и да са.

 

А защо избрахте действието да се развива в Монмътшър, Уелс?

 

 

Обикновено местата, за които пиша, ме откриват сами. Преди много години посетих Монмътшър и се влюбих в дивата красота на това място. Смятам, че е един от най-очарователните райони във Великобритания.

 

Книгата обхваща период от 40 години. Какво беше чувството да пишете за миналото и за модерните времена?

Обожавам факта, че можех да пиша и за двете и да представя промените в обществото – особено за жените. В крайна сметка, написах две истории в една книга. Докато пишех за миналото, имах чувството, че някой ми разказва случващото се. А накрая всичко някак се преплете и се получи завършена история. Надявам се читателите да я харесат!