Иван Станков е писател и преводач. Професор по българска литература във Великотърновския университет. Автор на монографични изследвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и др. Превежда от румънски книгите на Мирча Картареску, Дан Лунгу и др.
Автор е на трилогията с разкази „Спомени за вода. Dm“ (2014), „Улици и кораби. Gm“ (2017) и „Имена под снега. А7“ (2019).

„Вечерна сватба“ е четвъртата му белетристична книга, която ще бъде в книжарниците от 27 октомври. По този повод поканихме писателя да разкаже малко повече за историите, които са го вдъхновили и за темите, които е вплел в своите разкази от други времена.

 

Любовта и смъртта са двете единствени неща, за които литературата говори от Омир до днес.

Интервю с Иван Станков

 

Как се роди идеята за книгата?

 

Идеята за „Вечерна сватба“ се роди в състояние на криза. Бях изчерпал съвремието си като ресурс. Времето, за което свидетелствах в предишните си книги, се беше свършило. Съвременният живот бе престанал да мърда. И ми се прииска да се преместя другаде. В някакви старопланински легенди или в някаква всеобща история на безчестието. 

Не исках да се съизмервам нито с Йовков, нито с Борхес. Исках да избягам като тях. При разбойниците, пиратите, грешниците. И там, в пещерите на легендарното, да им дам опрощение. Разбойниците и пиратите обаче се оказаха далеч за малката ми лодка. Трябваше да се задоволя с грешниците. И се озовах в любимия си град Русе преди сто години. 

Запознах се на място с много хора, всичките до един мъртви отдавна. И отведнъж ги почувствах живи, бях ги издърпал отсам реката на забравата, макар да бяха запомнени само в няколко изречения из тогавашните вестници. Живях една година като хартиен паразит в старите регионалните издания. И любимото ми литературно време – между двете световни войни – започна да придобива жива градска плът с хората, миризмите, цветовете, роклите, файтоните и звуковата си картина. Познавах града в детайли. Трябваше ми само „вкусът на времето“ и го бях намерил. Нещо като мадлената на Марсел Пруст. Нататък беше лесно.

 

Разказите във „Вечерна сватба“ са вдъхновени от реални събития. Може ли да ни разкажете повече за тях?

 

Това са девет любовни истории, отбелязани с по няколко думи в някогашните хроники. Разбира се, много от персонажите са измислени. Повечето от събитията – също. От любовта между младата учителка и затворилия се в привързаната гемия частен ученик реален е само мъртвият кораб. От тъмната любов на младия износител на грозде и продавачката от магазина за шапки реален е само ресторантът, в който танцуват. Васко, кроткият луд, който иска да се кандидатира за кмет, е съществувал наистина. Но любовната му история с Виолета, както и самата героиня, са измислени. Цивилният полицейски агент и ресторантската акробатка от последния разказ са съществували, но не са се познавали. 

Навсякъде зад фигурите от разказите диша голямата История. Но и тук героите ми са скрити из джобовете на шинела й със своите малки истории. Убеждението ми е, че на този свят всички, дори и диктаторите, са малки хора. А любовта е винаги голяма. И е безпощадна.

 

Кое искахте да излезе на преден план в разказите – любовта или трагедията? А може би те са винаги свързани?

 

Думите любов и трагедия най-често са ситуационни синоними. От щастлива любов много трудно се прави добра книга. Докато нещастната любов е бременна с литература, тя носи в себе си конфликтен потенциал. Дори когато няма действие, пак се усеща катранения дъх на смъртта. 

Любовта и смъртта са двете единствени неща, за които литературата говори от Омир до днес. Тя няма други теми. Всичко друго е декоративно. Във „Вечерна сватба“ любовната и смъртната линия често се събират.

 

Подзаглавието на книгата е „Разкази от други времена“. Какви паралели правите вие между времето на вашите герои и нашето съвремие?

 

Паралелът между времената беше интересен и за мен, когато започнах да се готвя за книгата. Но с влизането в детайлите на тогавашния живот, той ми се струваше толкова познат и толкова сетивен, че усетих как губя чувството за дистанция. При самото писане разстоянието съвсем изчезна. 

От дългогодишните си професионални занимания с литература знаех, че човекът на всички времена е един и същ, че всичко може да се промени, само човекът не може. Сега го изпитах на гърба си. Героите отказваха да бъдат „тогавашни“. Не се учудих: въпреки че действието в „Антихрист“ се развива през XIV в., Емилиян Станев твърди, че това е неговата автобиографична книга. Мога да отида  и по-далеч. Всяка книга е автобиографична. Затова паралелите между времето на автора и времето на книгата са условни по необходимост. Надявам се читателят да приеме героите на „Вечерна сватба“ като днешни хора.