Бадемово щастие

Дейвис, Калифорния, лятото на 2004 г.

– Направо не ми се вярва, че остава толкова малко време – каза Софи. – Най-сетне.

– За какво говориш? – попита Лидия и се взря в хоризонта.

Слънцето точно залязваше и многобройните дървета в бадемовата плантация бяха само силуети, причудливи образувания със стърчащи ръце, черни на аленочервения фон.

– Сигурно се шегуваш. – Най-добрата ѝ приятелка я стрелна с кос поглед. Двете седяха върху един от дънерите, пръснати тук-там, за да предложат място за отдих на берачите, когато жегата станеше нетърпима. – Естествено, говоря за това, че скоро ще оставим гимназията зад гърба си и целят свят ще бъде пред нас. Още година и завършваме.

– О-о – въздъхна Лидия, която бе родом от Дейвис. За разлика от нея Софи прекарваше само летните месеци тук, при баба си Хети, която притежаваше плантацията. Родителите ѝ не можеха да излязат по същото време в отпуск, така че когато Софи беше по-малка, я докарваха в първата седмица от ваканцията и я оставяха за цялото лято при Хети. Възрастната жена не беше единствената, която се радваше на времето, прекарвано с гостенката. Лидия също очакваше с нетърпение всеки юни, предвкусвайки срещата с най-добрата си приятелка, с която щеше да си играе следващите три месеца.

С годините момичетата изоставиха играта на криеница, костюмирането и детинските лудории и заедно изпушиха първата си цигара, говореха си за момчетата, които харесваха, и за нещата от живота, които бяха важни за тях. И макар че вече можеше да остава лете сама у дома в Сакраменто, Софи продължаваше да идва в Дейвис, при Хети, Лидия и бадемите, които се бяха превърнали в част от живота ѝ.

Софи ѝ подаде хартиения плик с бадемови курабийки, които им бе дала Хети, и Лидия бръкна вътре. Отхапа и затвори очи. На света нямаше бадемови курабийки, които да се мерят с творенията на Хети.

– Не се ли радваш, че ще се махнеш оттук? – попита Софи.

– Не. И честно казано, съм учудена, че явно ме познаваш толкова малко. – При тези думи погледна най-добрата си приятелка в очите. – Все едно не знаеш, че обичам Дейвис! Никога не бих пожелала да замина оттук.

– Честно ли? Но Дейвис е забутано градче. Не искаш ли да идеш на друго място... което е по-голямо?

Лидия поклати глава. После се засмя.

– Дейвис бил забутано градче? Та ние имаме шейсет хиляди жители! А в Сакраменто живеят половин милион. Ти къде искаш да отидеш, да не би в Ел Ей?

Сега пък приятелката ѝ поклати глава.

– Не, май искам да се махна изобщо от Калифорния. Да видя нови неща. Може да замина за Източното крайбрежие. Ню Йорк бил град мечта. При всички положения ще кандидатствам във всички колежи, в Колумбийския, Браун, Харвард и Йейл. Ти къде искаш да учиш?

Лидия си замълча.

– Само не ми казвай, че възнамеряваш да учиш тук! Родителите ти не могат ли да си позволят елитен колеж? Може да кандидатстваш за стипендия, толкова си добра на лакрос – предложи Софи.

– Изобщо няма да кандидатствам в колеж – прекъсна приятелката си Лидия.

Софи се вторачи в нея.

– Но защо? Да не си полудяла?

Лидия си пое дълбоко дъх, издиша и събра целия си кураж.

– Бременна съм – каза и изпита облекчение, че е изплюла камъчето. Никой не знаеше с изключение на родителите ѝ и естествено, на Брандън.

– О, не, Лидия! Как е могло да се случи? – шокира се Софи. – Горкичката, сигурно има изход. Може да...

– Да го махна? Никога! Честно казано, дори се радвам да създам свое малко семейство. Радвам се да стана майка. – И се усмихна едва доловимо.

– Че ти си едва на седемнайсет! – отвърна недоумяващо Софи.

– Не е нужно да ми казваш, и сама зная – сряза приятелката си по-остро, отколкото възнамеряваше. – Ако не можеш да се радваш за мен, просто ще си тръгна.

И стана от дънера.

– Не, остани! – помоли Софи и я улови за ръката. – Хайде, седни и ще си поприказваме за нещо друго.

Разкаяният ѝ поглед омилостиви Лидия. Тя пак седна на дънера и проследи с поглед чезнещото слънце, докато то изцяло се скри зад хоризонта. Никоя от двете не продумваше, мислите им витаеха другаде, а не из плантацията. И докато мракът полека-лека ги обгръщаше, изведнъж Софи привлече приятелката си към себе си и каза:

– Щом ти се радваш, и аз се радвам.

Лидия се усмихна, щастлива, че сълзите ѝ не се виждат в тъмнината. Тъй като освен радост изпитваше и страх от онова, което предстоеше. Бременна на седемнайсет – не си беше представяла живота така. Само се надяваше съдбата да е благосклонна към нея и да е взела правилното решение.

Оброни глава на рамото на Софи и попита:

– Като постъпиш в колеж някъде на Източното крайбрежие, нали ще продължиш да прекарваш лятото в бадемовата плантация?

– Разбира се. Никой и нищо няма да ми попречи. Ще идвам всяко лято до края на живота си, обещавам ти.

Лидия се усмихна доволно и се сепна от далечния вой на койот.

– Не се бой – рече ѝ Софи, а тя се запита дали приятелката ѝ имаше предвид койотите или живота.