Количка
0
0,00 лв.
Търсене
Живея в светлина
От: Исак Гозес
15,95 лв.
Париж ме направи българин. Тук разбрах, че ние имаме качества, които французите нямат, че сме по-чувствителни, по-сърдечни и по-топли от тях. Че се влюбваме на мига, а там едно приятелство се планира и готви двайсет и пет години. Ако съм постигнал нещо във Франция, ако имам някаква тежест, ако по света моите картини носят радост на всякакви хора и раси, то е, защото съм български художник.
Раздел:
Книги, Българска литература,
Париж
ме направи българин. Тук разбрах, че ние
имаме качества, които французите нямат,
че сме по-чувствителни, по-сърдечни и
по-топли от тях. Че се влюбваме на мига,
а там едно приятелство се планира и
готви двайсет и пет години. Ако съм
постигнал нещо във Франция, ако имам
някаква тежест, ако по света моите
картини носят радост на всякакви хора
и раси, то е, защото съм български
художник.
Първата си картина в Париж продадох за каса бордо, а втората – за кожено яке. Нямах самочувствие, идвах от свят, който тук считаха за второ качество. Но мина време и започнах да се тупам по гърдите: „Булгар, булгар“.
За мен България си остана един вечен мираж. В който и свят да съм, винаги ще я нося като ранена птица в сърцето си!
Раздел:
Книги, Българска литература,
| ISBN | 9789542620006 |
|---|---|
| Тегло | 0.300000 |
| Цветност | черно/бяла |
| Издател | Хермес |
| Корица | мека |
| Брой страници | 272 |
| Дата на издаване | 2020 г. |
| Език | български |
Напишете вашето мнение
Необходимо въведение
Няколко месеца преди смъртта му седяхме един срещу друг в ателието му в Париж. Болестта го беше стопила, но в очите му грееше същият насмешлив живец. На статива имаше недовършена картина, друга по-малка бе на леглото му. Каза ми, че като се умори, поляга, слага платното в скута си и така работи. Всеки ден. На гърба на някои от тях бе написано, че са рисувани по време на диализата.
– Спра ли, ще умра. А точно сега не му е времето. В близките месеци ми предстоят няколко изложби – каза.
После ми подари „Пленник на светлината“ с надпис:
„На Исак, приятел завинаги. Париж, 2017 година“.
Докато разлиствах луксозното издание, Никола неочаквано подхвърли:
– Искам да напишеш книга за мен.
– Има достатъчно – отвърнах, но той сякаш не ме чу и продължи: – Тя трябва да се основава на фактите от биографията ми, преувеличени до границата на възможното. Дай воля на въображението си. Нека това бъде един роман за любовта ми към живописта, виното, жените, приятелите, България и живота...
Книгата, която сега държите в ръцете си, не е написана по формулата на Манев. В тези страници авторски волности няма. Развихрено въображение – също. Има само реални факти, мигове и парчета от неповторимия живот на големия художник.
Далеч сме от мисълта, аз и хората, които работиха за нейното създаване, че сме подредили целия пъзел, наречен „Животът на Никола Манев“. За да стане това, трябва да кръстосаме целия свят: Япония, където може би още го чака най-вярната жена; Америка, в която му обещавали милиони, но не получил и цент; Бразилия, където златотърсачът Илия Делев въздишал по родното си Злокучене; Хавана и прочутата „Бодегита дел Медио“, на чиито стени подписът му стои редом с тези на Хемингуей, Едит Пиаф, световни звезди, политици, величия.
Никола беше огромна шарена торба, натъпкана с истории, емоции, купчина любови и точно толкова раздели. Твърде много живот, за да се събере в една книга.
Старахме се обаче от страниците, които прелиствате, да се разбере, че Никола Манев, чиито три пръста твърде рано бяха хванали четката, бе не само голям художник и творец.
Господ го бе дарил с особен чар, вложил бе в него доста качествен материал, за да е по-висок от другите не само на ръст. Поръсил го бе щедро с чирпанска лудост, подправена с френска деликатност и много човешка доброта.
Всеки човек е уникален. Няма на света двама еднакви, такава е справедливата логика на Създателя. Кольо обаче беше по-уникален не само заради рисуването. Той цитираше наред всички световни мъдреци и поети, въпреки че едва ли бе чел някого от тях. „Когато умре възрастен човек, умира една библиотека“, казваше, но в действителност не беше много по библиотеките. Заради симпатията и уважението, с което го гледаха познати и непознати, си беше спечелил славата на екземпляр от особена, рядко срещана порода.
Появеше ли се на пазара във Варна, а това през лятото се случваше поне два пъти на ден, по сергиите настъпваше странно оживление. Всеки искаше да го поздрави, да го заговори, да видят и останалите, че е негов приятел. А когато си купеше въже, синджир, метла или брадва, се радваше, сякаш вече притежава ролс-ройс.
Рибарите в Балчик му даваха килограми риба за един автограф.
– Драсни тук една чертичка – молеха го.
В село Партизанин, където беше превърнал една руина в къща от приказките, го наричаха художнико. Така са казвали и на Владимир Димитров – Майстора съселяните му от Шишковци. Манев имаше навика да говори високо, бързо и много, но в никакъв случай не беше дърдорко.
Откъде тогава този „Шепот от отвъдното“ ще запитате. От тишината, която настъпи след него. И в която от време на време, като ехо от други планети, чуваме:
„Дали ще рисуваш лице, ръка или баир, трябва да го направиш със светлина, защото тя е пъпната връв на човека с Вселената. Обичам светлината и се стремя към нея. Непрекъснато я виждам.
Живея в светлина, творя в светлина, мислите ми са светли, душата ми е светла. Вероятно затова са и толкова светли картините ми“.
Исак Гозес
