Количка

Вдън гората Дикчам

От: Георги Божинов

Налично на склад – доставка между 1-3 дни
SKU
201062014
Специална цена 12,71 лв. Редовна цена 14,95 лв.

2,24 лв. 15 %

​„Вдън гората Дикчам“ определено е най-важната книга за Божинов – именно като първа книга, като пръв тон, задаващ мярка и вкус. Може да се каже, че без нея нямаше да се роди двайсет години по-късно романът шедьовър „Калуня-каля“ – нека го кажем – един Дунав на българската литература, тръгнал от стотиците църцорещи още от 60-те години (невинни години!) ручейчета. 

„Вдън гората Дикчам“ определено е най-важната книга за Божинов – именно като първа книга, като пръв тон, задаващ мярка и вкус. Може да се каже, че без нея нямаше да се роди двайсет години по-късно романът шедьовър „Калуня-каля“ – нека го кажем – един Дунав на българската литература, тръгнал от стотиците църцорещи още от 60-те години (невинни години!) ручейчета. 

В тази първа своя книга, както и след време в „Юлень“, още от самото начало писателят е „себе си“. Наясно е със себе си, наясно е какво ще го занимава като писател, наясно е какво иска да каже. Вече е наясно и как да го каже.

В един от бележниците си Божинов отбелязва: Да пишеш, както говориш. Ако, разбира се, има някаква значителност в говоренето ти. Ако има какво да кажеш, важно за другите. Ако сам си значителен... И не е нужно да се подписваш. Да се познава и без подпис. И всичко да е сгъстено, като запечатан мед.

А „дикчам“ впрочем е турска дума и значи „прав чам“, „прав бор“. 
Така навлиза в литературата Георги Божинов – като прав бор. 
Такъв си и остана: дикчам – Божинов. 
Животът му бе труден. Преживя много самотни години. 
Но както бе казал на едно място: Земята се върти, светът се върти и постепенно идва на мястото си. И вече не е сам.

Милка Божинова-Рускова
Повече информация
ISBN 9789542620389
Тегло 0.2800
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 14,2х21
Брой страници 192
Дата на издаване 2021 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Вдън гората Дикчам
Вашият рейтинг
МОИТЕ ГОРИ

Гората зиме...
Бяхме на Матан дере, на лов за глухари. Излязохме още в тъмно сутринта. Минахме рид, втори, трети. Качихме се високо над горското стопанство. Гората спи, вейка не поклаща. Спят и глухарите. Стоим под дърветата, стискаме пушките си и ги чакаме да се събудят, слухтим за стържещия, гърлен звук на токуването. Но няма нищо.
Започна да прикапва снежец. Отначало рядко, после по-гъсто и по-гъсто. Заваля здраво. Гората стана бяла и фантастична. Като нея и ние станахме бели и малко недействителни. Забравихме глухарите. И те ни забравиха ‒ не се обадиха. С моя приятел тръгнахме из гората, така, да се пореем без цел, омагьосани от нейната внезапна промяна, от нейната снежна тишина, в която само нашите хрупащи стъпки отваряха пъртина. А после пуснахме младите палашчета да погонят зайци, нека се учат. Просторът се напълни със звънливия, ехтящ и неопитен лай на кучетата. Снегът все валеше и качулеше дърветата, качулеше и нас. Валеше непрекъснато и чистеше гората от гнилежа, чистеше въздуха, пречистваше и нещо в нас. Вървяхме леки и чисти, забравили време и място, все вървяхме и не проговаряхме ни дума. Нима трябваха думи?
Смерчът мина лани и над Вищерица. Мина и замина, но остави едно голямо горско гробище. На няколко хиляди декара около Кара Кая цялата гора бе пометена. Цялата гора. Дърво до дърво. Заедно с корените се бе дигнала като отлепена подметка и почвата, на която дърветата бяха расли ‒ един тънък слой просто одран от някоя плоска скала и уплетен в жили. Това беше невиждана горска смърт, беше чума.
Смерчът събаря отведнъж, а човекът събаря постепенно и затова е по-опасен. Малко по малко ние рушим горите си, гризем ги като червей под корен. Гледаш някъде ‒ гора като гора. А навлезеш малко в нея, и изведнъж виждаш колко е оредяла, какви поразии е направила нечия лакома брадва. Също като плод, който отвън запазил формата, дори цвета си, а отвътре целият изгризан и кух. Наводнението през петдесет и седма, когато и най-бистрите планински ручеи потекоха мътни, беше знак и предупреждение. Някога това предупреждение може да изпълни заканата си...
Не познавам място, където разрухата на гората да е така грозна, както в планината Огражден. В отдавнашни времена тя е била покрита с дъбрави. Дошли хората, просекли дъбравите, разорали нивички. Отначало нивичките давали хляб, защото почвата била торна. После престанали. После започнала да работи водата, проговорили пороищата, затрещели доловете. Сега там няма гори. Няма и ниви. Защото няма и пръст. А колкото я има ‒ е червена като оголеното месо на рана.
По южните склонове на Огражден, дето ровините са най-безутешни, от няколко години насам гледам едно зелено петънце. Петънцето става петно, зеленината му расте по-плътна, по-жизнерадостна и по-нехайна към околния пек. Това е млада изкуствена гора от борчета. Мястото тук е дъбово, но дъбове не могат да виреят вече. Толкова е хубаво да гледаш как една млада гора, посеяна от човека, се дига с такъв сочен изблик на живот.
Да сеем гори. Да ги сеем навсякъде, където можем, всякога, когато можем. За да изкупим вина. Не е наша радостта да дочакаме да плиснат там нови извори и да се заплетат клоните с птичи песни. То е за тия след нас. Но и в сеитбата на бъдещи радости също има радост.