Убийствата на Медичи

Сутринта, в която бях повикан да разкрия едно убийство, бе ясна, ледена и пълна с гълъби. Те бяха навсякъде, докато вървях от дома си в Дорсодуро, през моста на „Академията“, през „Сан Марко“ и покрай кафенетата на площада, където сиво и енергично ято прелиташе ниско над група посетители на карнавала, достатъчно глупави, за да ядат сладкишите си навън.

Римляните се страхували от совата, а Едгар Алън По – от гарвана. Един стар фермер, когото познавах в детството си в Йоркшър, твърдеше, че ако в къщата ти влети червеношийка, това е знамение за предстояща смърт. Освен ако не се случи през ноември – тогава нещастието може и да се размине. Гълъбите, тези плъхове с крила, навярно са твърде често срещани, твърде лакоми и досадни, за да заслужават да бъдат смятани за предвестници на смъртта. Във всеки случай бяха закъснели за настоящото парти. Трупът вече лежеше в моргата и затова в онзи февруарски ден си проправях път през Венеция, дразнейки се от шумните същества, които пърхаха и кълвяха около мен. Почти ми се струваше, че в гукането им се долавя предупреждение: Това е карнавал, по улиците е студено и пълно с непознати, които се крият зад маски. Нищо тук не е истинско или непоклатимо, безусловно или безопасно. Пази се.

Макар че несъмнено всичко бе само плод на моето въображение. Нещо във Венеция винаги предизвиква полета на диви и случайни мисли.

Моята цел се намираше точно отвъд туристическата Мека – Двореца на дожите и голямата византийска базилика, това изтерзано от времето сърце на града. Малкият площад „Сан Закария“, както обикновено бе празен. Изглежда, малцина от всички онези хора, разхождащи се безцелно по него, знаят какво се намира наблизо, в тясната странична уличка, тръгваща от крайбрежната ивица на Рива дели Скиавони, откъдето се открива онзи познат на всички изглед към залива на Бачино Сан Марко и към величествената камбанария на базиликата „Сан Джорджо Маджоре“, разположена на свой собствен малък остров.

Ето я – очарователната църква „Сан Закария“. В нейната тъмна и загадъчна крипта, която често се наводнява от водите на лагуната, са погребани някои от първите венециански дожове. Уместно, тъй като трима от тях са убити на близките улици от разгневени тълпи и заговорници. Някога в района живеела група монахини, която под натиска на тогавашния дож продала овощните си градини, за да може държавата да построи площад „Сан Марко“. Скромният храм, който е останал, е построен преди прочутата си съседка базиликата. Носи името на Захария, бащата на Йоан Кръстител, убит от войниците на Ирод по време на клането на младенците. Твърди се, че той също е погребан в криптата. Тъй като има гробници и в Азербайджан, Константинопол и Йерусалим, Закария – нека да му дадем неговото венецианско име – явно доста е попътувал, макар че за повечето туристи той е просто спирка на вапоретото.

През по-голямата част от живота си по един или друг начин съм се занимавал с история. От това, което съм видял и научил, миналото във Венеция е подобно на миналото навсякъде другаде – неустановено, пластично, лесно променящо се според гледната точка на разказвача. Само че по-голямо, по-величествено, по-амбициозно. Винаги помнете, че на италиански storia означава както „история“, така и „приказка“. Разликата между истината и измислицата е малка, понякога едва забележима.

В олтара на „Сан Закария“ се намира „Мадоната с младенеца и светците“ на Белини – един от най-големите шедьоври на града, който е толкова прекрасен, колкото и пренебрегван. Творби на Тинторето, Ван Дайк, Палма Векио и неговия праплеменник Ил Джоване украсяват стените на параклисите и наоса. От време на време правя самотно поклонение до тези пейки. Просто си седя там – атеист, завладян от видения за рая и света на тихия ред и дълбоката вяра. Макар че този ден в главата ми звучеше само гукането на гълъбите, които издаваха дразнещи звуци, докато се щураха по покривите.

В ТАЗИ ОСЛЕПИТЕЛНА и смразяваща костите сутрин не ми предстоеше самотно бдение в утробата на „Сан Закария“. Моята цел бе по-прозаична: централата на карабинерите, очарователна стара сграда в охра до църквата, която някога може би е имала по-духовни функции. Не знам, а и нямам намерение да питам. Никога не съм имал вземане-даване с полицията, освен един път, когато нашият „Форд Ескорт“ бе вандализиран пред дома ни в Уимбълдън, а и да не казвам колко полезни бяха тогава. Но сега бях повикан, както се оказа, от един капитан. Жена на около трийсет и няколко години, с будно, интелигентно лице на университетски преподавател, съчетано с изваяна фигура, лакирани нокти и съвършената прическа на модерна венецианска дама от средната класа. Носеше стандартната униформа на карабинерите, тъмносиня с червени елементи, прилягаща съвсем по тялото ѝ, вероятно ушита по поръчка. Сакото и панталонът ѝ изглеждаха така, сякаш тази сутрин бяха извадени направо от пресата на химическото чистене, а самата собственичка бе като току-що излязла от салон за красота.

– Синьор Клоувър – каза тя с тих и уверен тон, който беше сух, но не и недружелюбен. – Седнете. – В малкия ѝ кабинет имаше само един стол, срещу бюрото ѝ; бяхме само двамата, телефон, компютър. Не приличаше на Скотланд Ярд. – Благодаря ви, че дойдохте.

– Не знаех, че имам избор.

– Да – каза тя. – Вярно е.

Надявах се, че не треперя. Живеех във Венеция от три месеца. След многобройните срещи с бюрократи с гумени печати, които бях изтърпял, документите ми със сигурност бяха изрядни. Не трябваше да се страхувам от рутинните опасности, които понякога сполетяват чужденците в Италия. И все пак нещо в тази жена ме смущаваше. Единственото ми познание – ако може да се нарече така – за полицейските разпити бе получено от драмите по телевизията. Там те изглеждаха по-драматични. Тази среща имаше някакъв по-близък и личен характер, което правеше атмосферата по-неловка.

– Capitana... – Проверих табелката с името на бюрото: – Фабри...

Това ми спечели твърд, осъдителен поглед.

– Capitano. Титлата описва работата и няма нищо общо с пола. Мислех, че италианският ви е по-добър.

Валентина Фабри имаше директен и пронизващ като лазер поглед, който можеше да се конкурира с този на покойната ми съпруга. Чувствах, че се свивам под него в тази задушна, прегрята малка стая.

– Проблемът не е в моя италиански. Погрешно съм разбрал.

– Наричайте ме Валентина, ако ви е по-лесно.

– Чудех се защо...

– Моля ви, Арнолд! Със сигурност знаете. Имам труп в ръцете си – каза тя, сякаш идеята силно я дразнеше. – Е, не в ръцете ми, а в хладилник в Ospedale Civile, градската болница. Доста окървавен труп. На известен английски историк. Лорд.

– Рицар – изтъкнах аз. – Не е едно и също.

– Разбрах. Поправям се.

Нещо, което не се случваше често, ако се съдеше по тона ѝ.

– С какво мога да помогна?

 – В момента тече карнавалът. Имаме си работа с пияни чужденци в глупави костюми, които се бият помежду си и се озовават в каналите.

– Това е станало, нали? Трагичен случай на улично насилие.

Жената ме погледна възмутено.

– Тук? Във Венеция? Не! Случаят има всички белези на убийство, подмолно и умишлено. А единствените убийства, които имаме, са тези, извършени в нелепите измислици, написани от чужденци. Това е немислимо. Неприемливо. Венеция е град на красотата, изкуството и културата. Обичаме възможно най-много туристи да минават през площад „Рома“, а след това бързичко да им видим гърбовете, когато си тръгнат. – Приведе се напред. – Живи. – Тропна по масата с лакираните си нокти. – Винаги... живи.

– Разумно желание, което съм убеден, че посетителите на града ще аплодират с ентусиазъм.

– И двамата сме наясно, че никой от местните жители не е убил известния ви историк. И двамата знаем, че отговорът на тази загадка се крие във – как я наричате? – вашата „златна верига“.

– „Позлатен кръг“.

– Точно така. Ами... те са в килиите от вчера. Заедно с младата американка, която е придружавала колегата ви и сина му.

– Мисля, че госпожица Бъкли е трябвало да бъде негов продуцент.

 – Трябвало да бъде. Да. Никой от хората, които задържахме, не изглежда особено натъжен.

Не реагирах на думите ѝ.

– Не сте изненадан?

– Сигурен съм, че имат своите причини.

– Именно! И точно това искам да разбера. Техните причини. Истината по въпроса. Трябва да разбера. Лука Волпети, човек, когото харесвам и уважавам не на последно място защото някога ходеше с братовчедка ми, каза, че сте интелигентен, находчив и познавате всички тези хора.

Благодаря ти, Лука, помислих си аз.

– Чувал съм за тях. Но не знам много за американката, както и за сина.

Полицайката провери някакви бележки пред себе си.

– Все едно. Имате повече опит с тези хора от всеки друг. Освен това сте англичанин. Така че може би ще се ориентирате по-лесно от мен в тъмния лабиринт на умовете им. Волпети казва, че имате нещо общо с тази странна история, заради която починалият е бил тук.

– Да, но...

– Нека бъда пределно ясна. Искам този проблем да бъде решен. Ние с вас ще използваме умовете си, за да стане това. Незабавно. Въпросът трябва да бъде приключен до вечерта.

Очаквах да чуя какво ни предстои – първо, второ и така нататък. Не и крайния срок.

– Нима разследванията на убийства не отнемат много повече време? Имам предвид... съдебномедицинската експертиза? Научни факти? Всички онези неща, които показват по телевизията?

Тя изстена по начин, който ми подсказа, че въпросът е абсурден.

– Това е Венеция. Времето на карнавала. Не е телевизия. Искам всичко да бъде решено до довечера. Съпругът ми Франко има ресторант – „Палячото“. „Клоунът“, както казвате. Близо до „Академията“. Знаете ли го?

Най-луксозното и скъпо модно заведение в най-луксозния и скъп sestiere, квартал.

 – От това, което съм чувал, бюджетът ми няма да е достатъчен за това място. Също така...

Направих жест към дрехите си. Сако от туид на поне петнайсет години. Под него – плътна риза на червено каре, коледен подарък от бог знае кога. Износени дънки от онези, които се купуват от евтините супермаркети. А на закачалката зад вратата висеше палтото, което си носех от Уимбълдън – имах го от десет години.

– Не мисля, че ще ме пуснат да вляза.

– Тази вечер Франко експериментира с ново меню. Трябва да го опитам и да му кажа какво не е наред. Седем и трийсет. Ще ми е много приятно, ако дотогава този случай бъде... решен.

– Толкова бързо?

 – Аз съм оптимист. А вие не сте ли? – Тя се поколеба. На лицето ѝ бавно се появи усмивка, която след секунди изчезна. – Помогнете ми, Арнолд. Нека заедно установим фактите. След това можете да се присъедините към мен за вечеря. И с пижама да дойдете облечен, все ми е едно. Местна кухня от лагуната, всяко ястие в менюто ще е на ваше разположение. Risotto di go, с малките рибки, извадени от дълбоката кал. Moeche. Раци с меки черупки. – Тя щракна с пръсти. – Canoce, скаридите богомолки, които имат толкова силни предни крайници, че с един удар могат да ви счупят пръстите. Вино от най-добрите лозя във Венето, което би ви струвало цяло състояние, ако плащате. Харесвате ли риба и вино? Безплатно?

 С моя бюджет се хранех предимно с храна за вкъщи от супермаркета, пица и от време на време някой дюнер.

– Звучи добре.

– Добре? – Тя ме изгледа. – Тогава да се захващаме за работа и да разплетем тази проклета загадка.

Огледах малката стая. Отвън не се чуваше нито звук. Щабът на карабинерите изглеждаше забележително спокоен.

– Сами ли, капитане?

– Валентина, казах! Да, сами. Как мислите, на колко души съпругът ми ще осигури безплатна храна? Можем да се справим. Имаме един мъртвец. Шепа заподозрени, които не желаят да говорят. Порция сладкиши, както казвате вие, англичаните. Лесна работа, нали?

 – A piece of cake. Торта, парче торта.

– Като стана дума за това... – Тя вдигна телефона и изстреля някаква поръчка. Много бързо влезе млад мъж в униформа и сложи на бюрото две чаши силно кафе заедно с четири малки неаполитански сладкиша, подобни на черупки, sfogliatelle. – Тези са любимите ви, пълни с крем дзабайоне.

– Наистина са ми любимите. Как...?

– Волпети, разбира се. Мислете, Арнолд. Свържете фактите. Нека разглобим тази история с помощта на логиката. Това е вашето призвание, или поне така ми каза Лука. Сега повече от всякога се нуждая от способностите ви.

– Разбирам.

– Започнете отначало. Разкажете ми всичко, което знаете. За Мармадюк Годолфин и неговия „позлатен кръг“ от студенти. Защо са тук. Какви са отношенията помежду им. Нека проучим тези хора с проницателността и интелигентността, с които един мой приятел патолог в момента изследва трупа на нашия нещастен мъртвец в градската болница.

Началото. Хората винаги питат за това. И все пак никога не съм бил напълно сигурен къде наистина се зараждат историите. Обикновено може да се види краят им, а средата е достатъчно ясна. Но семето, искрата, която ги поражда, често остава скрито, спотайващо се в сенките на миналото. Или също толкова често началото бива изкривено от хора, които искат да сложат свой собствен печат върху историята и да заличат следите на другите.

Навън чух църковните камбани да отброяват девет пъти. Гълъби гукаха някъде в далечината като фон на умиращия им звън.

– Чакам – промълви жената, като потропваше с алени нокти по бюрото.

– Много добре – казах ѝ аз. – Но трябва да ви предупредя. Може да отнеме известно време.