Тайни в Прованс

Със затихването на ловния рог настана покой. Струваше му се, че гората е само негова, негова и на обитателите ѝ.

Той си пое дълбоко дъх и се заслуша в тишината, загледан в бръмбар, който пъплеше надолу по ствола на дърво, а после изчезна в папратта

Дали наистина се бяха отказали?

Дълбоко чувство на задоволство се разля в жилите му и той неволно се захили, спомняйки си надменното изражение на Себастиен, който май не му вярваше, че е способен на тази авантюра.

Още веднъж се заслуша в нощта, сетне се озърна и опита да се ориентира по бледата лунна светлина, която се процеждаше през листака. Там, където теренът се изкачваше плавно, сигурно се намираше платото, а от него погледът стигаше до извора на Сорг, чиято вода извираше от дебрите на планината, за да продължи пътя си като смарагдовозелена лента през Воклюз. Обратният път за Сент Валери бе в противоположната посока. Той трябваше да намери каменистата пътека, скрита някъде под есенната шума.

Подпрял дланта си на дънер, той присви очи и огледа внимателно околността. Подхлъзна се и едвам успя да се задържи на крака, залитайки към следващото дърво.

Обикновено намираше пътя с лунатична увереност. Като ловец познаваше всеки сантиметър от гората, но алкохолът беше замъглил сетивата му и се налагаше да примигва, за да вижда що-годе ясно.

От земята се издигаше студена пàра, която скоро щеше да се разсее, прогонена от първите слънчеви лъчи. Според прогнозата се очакваше прекрасен октомврийски ден – сякаш поръчан специално за сватбата, но засега нищо не предвещаваше това. Студът го пронизваше до костите и копнееше единствено за гореща вана.

Чувството на задоволство избледня. Разтреперан от студ, разтри голите си мишници.

Облогът беше чиста лудост, призна си той, кулминация на излязлото напълно извън релси ергенско парти. Бяха пили, вино и chartreuse verte, а ето го сега насред гората, гол-голеничък, ако не броеше кожените ботуши, и зъзнещ. Е, поне беше спечелил – не го бяха открили. Сега можеше с високо вдигната глава да се върне на сборния пункт, където бяха дрехите му. Но още докато правеше първите крачки в посоката, където според него бе пътеката, заподозря, че бъдещият му шурей междувременно ги е преместил. Себастиен открай време не обичаше да губи – от него можеше да се очаква всичко.

– Ще ти дам добър урок! – изсъска той, докато Рафаел отброяваше секундите до старта. – Направо ми лазиш по нервите!

Стресна го шумолене, последвано от изпращяване на клон. Гората отведнъж се изпълни с живот. Нагоре изпърха подплашена птица, някъде изписка сова. И пак това шумолене.

Диви прасета! Мисълта проблесна в ума му. Можеха да станат опасни, особено ако бяха ранени. Едно бяха улучили по време на лова, без обаче да го повалят. Изстрелът в ухото бе неуспешен, случваше се, но по-добре да не му се изпречва на пътя. Особено невъоръжен. Приведен, продължи напред, напрегнал слух. Внезапно си даде сметка, че шумът в нападалите есенни листа идваше от човешки стъпки. Някой си пробиваше път в гъсталака и вървеше право към него.

– Себастиен? Ти ли си? Хайде, стига, играта свърши.

Нито дума в отговор.

– Себастиен, ти си пълен идиот, за бога! Просто не разбирам какво намира у теб сестра ми.

Изведнъж оглушителен трясък раздра тишината. Разлетяха се парченца дървесна кора и се посипаха върху него.

Той извика от уплаха, олюля се и падна в мокрия от росата мъх.

– Merde, ама че гадост! – В душата му се надигна неудържим гняв. – Да не си тотално превъртял? Вече не е смешно! Престани веднага! – Изправи се, сви десницата си в юмрук и я вдигна. – Излез, страхливецо, да се разберем като истински мъже!

Втори куршум одраска крака му и той усети пареща болка, а разсъдъкът му изведнъж се проясни: някой искаше да го убие!

Изпаднал в паника, закуца през гората в опит да се измъкне. Пътеката беше там. Ако се развикаше достатъчно силно, другите може би щяха да го чуят.

– Помощ! – изкрещя с пълно гърло и тръгна на зигзаг, доколкото му позволяваше раненият крак. Мъчеше се да избегне сачмите, които се изстрелваха на равни интервали и като нажежени игли се забиваха в тялото му. В рамото, мишницата, задните части.

Последният изстрел го улучи в тила. Докато се свличаше по очи, си помисли: какъв безславен край, да го повалят като бягащ от ловеца дивеч.