Светът на безсмъртието, кн. 3 („Солунските братя“)

Предусетил края на пътя, конят се спря на хълма и дълго и призивно изцвили. В далечината, под полегатите лъчи на слънцето, блестеше моравската столица и пълнеше душата на Методий с тиха и неподозирана радост. Светът отново се връщаше при него с трепетите на съзиданието. Усещането за нещо извървяно и неприятно, останало някъде зад гърба му, блестеше като изоставена змийска риза между тясната пролука на два камъка. Немските хладни затвори бяха подкосили здравето, но калили духа му да не отстъпва пред нищо и никого в името на доброплодието. Двете години и половина, прекарани в суровата страна на Лудвиг Немски, местен от крепост в крепост, за да не го открият папските легати, бяха го направили още по-непримирим в неговата непреклонна вяра да следва пътя на Константин-Кирил. Клетвата, която бе издумал пред смъртния одър на брат си, бе стожерът, който го крепеше при мъченията и издевателствата. И той се затвори в нейната броня и остана непреклонен в упорството като самотно, но жилаво дърво, предоставено на непрестанната злост на вихрите. И не угасна огънят на крилатото чувство да подгрява сърцето и да му вдъхва увереността, че небесният съдник ще обърне своя поглед към него – мъченика на истината, радетеля за повече светлина за народите. А с какво му отвръщаха тъмните сили на человеческия род: с мъчения, с хули, с глади с оная низка и безлика неправда, която подяждаше душата, както невидимата животинка корена на цветето или красивата руменина на ябълката. Много тъмнина попиха очите му сред влажните и каменни килии, но светлината, дошла чрез спомените, го опази за своите още по-мъдър и пречистен като планинска вода, родена от хладината на снежната пряспа. И през тези безлики години на самота той имаше твърде много време да премисли случилото се. Смъртта на Константин го порази. Той, който бе свикнал винаги да вижда своя враг и да излиза безстрашно на единоборство, проумя, че чистотата на усмивката не съществува във Вечния град. И колкото по-шумна и тържествена ставаше процесията при погребението на брат му, толкова по-големи ставаха съмненията му в добрите помисли на обкръжаващите го папски легати и епископи. Рим го обърка с коварството си, с мнимата доброжелателност – папата предлагаше своята гробница за брат му и същевременно не позволяваше да се изпълни поръката на майка им: да го отнесат в земите на манастира „Полихрон“. А може би папата не подозираше онова, което ставаше около него. Самият той бе толкова потиснат от смъртта на своите близки, че едва ли разбираше какво правят епископите, абатите и легатите, изпълнили Латеран. И навярно бе така, защото когато той, Методий, го замоли, казвайки: „Майка ни ни е заклела, който от нас пръв почине, другият да го пренесе в братовия му манастир и там да го погребе“, папа Адриан се съгласи да изпълни молбата му. Дори нареди да заковат ковчега с тялото на Константин и да го приготвят за път. Седем дни го държаха така, седем дни папските люде отказваха да му го предадат, седем дни папата беше увещаван от епископите и от Адалвин да не дават ковчега с тялото на Константин, „понеже, след като е ходил по много земи, Бог го довел тук и тук е приел душата му, тук подобава и да бъде погребан като всеки почитан мъж“... И тогава той пожела да отковат ковчега, за да го види за последно, но папските люде не си направиха труд да изпълнят поне тази му молба, а пуснаха мълвата, че по божие повеление ковчегът се бил сраснал и не могли да го отворят... Тогава в напрежението и горестта по мъртвия Методий нямаше време да мери думите, да ги огледа отвсякъде, да провери тяхната тежест и звънтене. Но в самотата на своето пленничество при Лудвиг Немски той проумя жестоката истина за смъртта на Константин... Същата ръка, която отвлече него в подземията на град Елванген, бе прекъснала живота на брат му, за да угаси светилника на славянството – ума и мъдростта на тяхната упорита дружина. И колкото повече немските духовници се мъчеха да го превият, да сломят духа му с разни мъчения, толкова тази увереност натежаваше в него и се превръщаше в истинско прозрение за смъртта на брат му. Те бяха помислили, че след кончината му учениците ще се разпилеят и посятото от него семе ще бъде изтъпкано и изкълвано от враните на времето, без да покара стрък за нова родитба, но се излъгаха. Беше останал той, Методий, за да поведе Константиновите последователи и продължи започнатото. Отначало пътят ги отнесе при Коцел. Всъщност папската благословия гласеше: „И на всички онези славянски области аз го изпращам за учител от Бога и от свети апостол Петър, първопрестолника и ключедържеца на небесното царство“. И отново започнаха митарствата по ръкополагането му с епископски сан, и отново трябваше да ходи в Рим, за да го получи. Замина с двайсет ученици. Върна се, но наместо да продължи спокойно делото на брат си, бе повикан да дава обяснение. Всъщност причакаха го някакви неизвестни люде и додето учениците разберат какво става, конниците налетяха като врани на сокол и го отвлякоха пред очите им. Методий никога нямаше да забрави срещата си с Лудвиг Немски – студените му сиви очи, малко кривата му брадичка, покрита с остра четина, и дрезгавия му глас. От двете му страни бяха епископите Адалвин Залцбургски, Херменрих от Пасау, Анон Фрезингенски и Ландфрид Сабионски в това:
– Ти учиш в наша земя!...
Методий нямаше намерение да отстъпва и затова, като гледаше мрачните им лица, скроени по немски образец, гневът му нарастваше. Техните искания не бяха верни. Открай време моравските и панонски земи бяха подвластни на папата. И ако една част от диоцеза Илирикум бе станал владение на Константинополската църква, това не даваше право на немските духовници да навлизат в земите на свети-Петровия престол в Западен Илирикум. Глупавата им увереност го раздразни:
– Ако знаех, че е ваша, бих се отстранил, но тя е на свети Петър. И наистина, ако вие от стръвност и от алчност прекрачвате въпреки каноните старите граници и забравяте божието учение, пазете се да не би, като искате с костен череп да пробиете желязна планина, да си пръснете мозъка...
Тези думи накараха Херменрих от Пасау да процеди през едрите си зъби:
– Щом говориш остро, зло има да патиш!...
Методий не остана длъжен на заплахата. Позовавайки се на свещените книги, рече:
– Казвам истината пред царете и не се срамувам – и като вдигна длан, някак назидателно додаде: – а вие правете с мене каквото искате. Аз не съм по-добър от ония, които, като са говорили истината, чрез много мъка са се освободили от тоя живот...
– За това, че не си по-добър – знаем! – опита се да му се надсмее Адалвин, но Методий го пресече.
– Аз не знам вие какво знаете, но аз какво знам за вас – не знаете.
– Какво ли можеш да знаеш? – вдигна рамене Анон Фрезингенски.
– Знам, че земният ви път вече е изходен. Това не е клетва, а мисъл, подсказана ми от небето – вашият път е вече изходен! Твърде много сте натежали от грехове, за да може земята още да ви носи върху себе си...
Думите му накараха епископите да се спогледат неловко. И за да им вдъхне предишната увереност, Лудвиг Немски вдигна вежди и като спря тежките си оловносиви очи върху опънатото, пророческо лице на Методий, рече:
– Не измъчвайте моя Методий, защото се е изпотил като при пещ...
В гласа му имаше зле прикриван присмех и Методий не му остана длъжен:
– Тъй е, господарю. Веднъж някакви люде срещнали един изпотен философ и му рекли: „Защо си изпотен?“ Той отговорил: „Препирах се с простаци“...
Когато изговаряше тези думи, Методий разбираше, че те няма никога да му ги простят. И не остана изненадан, когато го изпратиха в Швабско, далече от неговия диоцез и близките на сърцето му приятели и ученици. И същите тези епископи не преставаха да го изтезават: държаха го на хляб и вода, излагаха го на долни поругания, заливаха го с потока на своята ненавист и злоба. И въпреки високите стени на замъците и хладината на тъмните подземия, където често го оставяха да съжителства с престъпници и люде, изгубили разума си, Методий чувстваше постоянното присъствие на Сава. Какво правеше неуморимият негов сподвижник и ученик, Методий не знаеше, но неговите тайни вести и знаци не преставаха да му напомнят, че има люде, които мислят за него. Методий само веднъж успя да го зърне, и то в края на първата година от заточението, срещнаха се до крепостната врата, когато го извеждаха, за да го преместят в съседен град. Неговите пазачи не подозираха за присъствието му. Със Сава бе и един от по-младите ученици, Лазар. Лазар бе умен и хитър, способен с лекота да се добере до знатни и до низши. Тяхното невидимо присъствие крепеше надеждата му, че този плен няма да продължи дълго. И не се излъга. По настояване на новия папа Йоан VIII, заел мястото на Адриан II, той беше освободен. Легатът Павел Анконски бе донесъл папската разпоредба. С него яхаше и Сава, за да му посочи къде се намира заточеникът. И ако небесната светлина не беше така чиста и радостна за Методий, дължеше се на вестта, че Лазар загинал от ръцете на немските духовници. Смъртта го настигнала след срещата му с Анастасий. Лазар го беше запознал със съдбата на Методий. След излизането му от Латеран бе изчезнал, а след няколко дни го бяха намерили захвърлен в някаква гора. Злобата не беше се спряла дори пред смъртта. Тази злоба му затвори пътя към панонското княжество: и Методий свърна към Моравско. Сега конят му стоеше на ниския хълм и цвилеше призивно, почувствал края на умората. Полегатите лъчи блестяха в медните аплици на конската сбруя, а сенките на коня и на човека се бяха опънали и разкривили. Там, в тяхната тъмнина, стоеше Сава и търпеливо чакаше своя учител и архиепископ да придърпа юздите на коня, за да продължат пътя си към града на тяхната надежда, където ги чакаха останалите ученици...