Количка 0
0,00 лв.

"Скъпи Едуард"

От: Ан Наполитано

Налично на склад – доставка между 1-5 дни
SKU
201012403
19,95 лв.

Дванадесетгодишният Едуард заминава със семейството си за Лос Анджелис, където възнамеряват да се устроят за постоянно. Сред останалите сто и деведесет пасажери на борда на самолета са ранен ветеран, който се завръща от Афганистан, прикован към инвалидна количка бизнес магнат на преклонна възраст, уверен в светлото си бъдеще млад финансист и свободолюбива жена, която бяга от контролиращия си съпруг. На половината път самолетът се разбива. Едуард е единственият оцелял.

Самолетна катастрофа, единствен оцелял и предизвикателството да продължиш напред, след като си изгубил всичко!

 

Дванадесетгодишният Едуард заминава със семейството си за Лос Анджелис, където възнамеряват да се устроят за постоянно. Сред останалите сто и деведесет пасажери на борда на самолета са ранен ветеран, който се завръща от Афганистан, прикован към инвалидна количка бизнес магнат на преклонна възраст, уверен в светлото си бъдеще млад финансист и свободолюбива жена, която бяга от контролиращия си съпруг. На половината път самолетът се разбива. Едуард е единственият оцелял.

Невероятната история на момчето чудо привлича вниманието на цялата нация, но той се затруднява да намери мястото си в света без близките си. Заживява при леля си и намира известна утеха в приятелството със съседката Шей, но продължава да чувства, че част от него е останала в небето, завинаги свързана със самолета и останалите пътници. Неочаквано откритие обаче му помага да си отговори на най-важните житейски въпроси: Как да продължиш напред, след като си изгубил всичко? Какво придава смисъл на живота? Успяваме ли да извлечем най-доброто от времето, което ни е дадено?

Заедно с Шей Едуард поема по пътя на изцелението, за да се научи да открива отново радостта и красотата на живота.

 

 

Повече информация
ISBN 9789542623250
Тегло 0.250000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Преводач Мария Демирева
Брой страници 352
Дата на издаване 2024 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:"Скъпи Едуард"
Вашият рейтинг

Медицинската сестра будеше Едуард посред нощ, за да премери кръвното и температурата му. „Добре ли си?“, питаше го тя всеки път. Плешивият лекар обикновено питаше „Боли ли?“. Леля му пристигаше сутрин, прибираше косата от челото му и прошепваше: „Как си?“.

Едуард не можеше да отговори на нито един от тези въпроси. Бе прекалено опасно да отвори вратата към своите чувства. Той се опитваше да стои далеч от мислите и емоциите си, сякаш заобикаляше мебели в стая. Ако медицинската сестра оставеше телевизора включен на детския канал, той гледаше анимационни филми. Устата му постоянно беше суха, а щракането в ухото му ту се появяваше, ту изчезваше. Понякога беше буден, но часовете минаваха, без изобщо да разбере. В един момент държеше подноса със закуската, в следващия навън вече бе тъмно.

Не обичаше ежедневните разходки, които не бяха точно разходки, защото през цялото време седеше в инвалидна количка.

-           Трябва да смениш обстановката – повтаряше му всеки ден медицинската сестра с плитките. Сестрата, която бе на смяна в почивните дни – дългата ѝ руса коса стигаше до дупето, – не казваше нищо. Просто го слагаше в инвалидната количка и го извеждаше в коридора.

А там го чакаха хората. Коридорът беше пълен. Болни хора, някои от тях също в инвалидни колички, други едва стояха на краката си и се подпираха на вратите. Сестрите се опитваха да ги пратят в стаите им.

-           Не задръствайте коридора – крещеше един мъж. - Нарушавате правилата за пожарна безопасност. Осигурете на момчето достатъчно пространство.

Възрастен мъж се кръсти, последван от тъмнокожа жена на система. Червенокос тийнейджър на възрастта на Джордан му кима и го гледа с любопитство. Толкова много очи се взираха в Едуард, че сцената приличаше на картина на Пикасо: стотици очи, крайници и коси, оформени в най-различни прически. Една възрастна жена посегна да докосне ръката му, когато Едуард мина покрай нея.

-           Бог те е благословил.

Най-неприятни бяха плачещите. Едуард се опитваше да не ги гледа, но риданията им отекваха като звуци на орган и изсмукваха свежия въздух в коридора. Не беше редно да му натрапват емоциите си, когато собствената му мъка и страх бяха толкова големи, че трябваше да ги крие от тях. Сълзите на тези непознати хора пареха  наранената му кожа. Щракането отново се появяваше в ушите му, а плачещите вдигаха носните кърпички пред устите си. В този момент сестрата стигаше до края на коридора, автоматичната врата се отваряше и те излизаха. Той свеждаше поглед към счупените си крака, защото нямаше сили да погледне небето, което носеше печата на смъртта.

 

 

            Изписаха Едуард от болницата, когато вече можеше да стъпва на единия си крак и да използва патерици. Главата и ребрата му бяха заздравели, синините по гърдите и краката му бяха избледнели и вече не бяха лилави, а жълти. Медицинският персонал се събра в стаята му, за да се сбогува с него, и едва сега Едуард осъзна, че не знае имената им. Всички носеха баджове, но при всеки опит да чете го заболяваше глава. Чудеше се дали това не е още един симптом. Може би никога повече нямаше да помни имената на хората и щеше да знае само онези, които бе научил преди катастрофата. Тази мисъл му се стори странно успокояваща, докато стискаше ръката на плешивия лекар, сестрата с русата коса и другата с плитките.

Стана от инвалидната количка на входа на болницата и му подадоха патериците. Той тръгна бавно към колата между Лейси и Джон. Усещаше присъствието на леля си и чичо си по нов начин. Последния път, когато ги бе виждал преди катастрофата, беше по Коледа, когато се бяха срещнали в ресторант в Манхатън. Той си спомняше, че слушаше как баща му и чичо му обсъждаха нов език за компютърно програмиране. Стоеше между майка си и Лейси и му беше толкова скучно, че направи къща от сребърните прибори и салфетката. Жените скачаха от един безсмислен - както му се струваше - разговор в друг: съседите, сладоледа, който Лейси правеше веднъж годишно от някакви странни канадски плодове, красив актьор в сериала на майка му.

Ако го бяха попитали, Едуард щеше да каже, че обича леля си и чичо си, но му беше ясно, че тези срещи не бяха заради него и Джордан. Възрастните се срещаха заради самите себе си. Срещите бяха затова да могат майка му и леля му да се прегърнат на сбогуване със сълзи в очите и да си обещаят: Ще се виждаме по-често. Едуард си представяше брат си, седнал срещу него по време на онзи обяд със сплетени пръсти; опитваше се да следи разговора на баща им и Джон и да се държи като възрастен. Споменът беше толкова болезнен, че за миг му притъмня и той се спъна.

-           Внимателно – каза Джон.

-           Довиждане, Едуард – казват гласове.

-           Късмет, Едуард.

Вратата на колата се отвори пред него. Едва сега той видя от другата страна на колата малка тълпа от хора. Смътно се запита защо са там. В следващия миг някой извика името на Едуард, а другите започнаха да пляскат и да махат с ръце, за да привлекат вниманието му. Той се вгледа в плаката в ръцете на малко момиче. Главата го заболя, но успя да прочете надписа: Бъди силен. До него с големи печатни букви пишеше: „МОМЧЕ ЧУДО!“.

-           Не знам как са разбрали кога те изписват – каза Джон. - Вестниците не съобщиха датата.

Лейси стисна ръката на Едуард, който несигурно балансираше на единия си крак и едва не падна.

-           Изглежда си мислят, че съм някаква знаменитост.

-           Ти действително си нещо като знаменитост – каза Джон.

-           Да се махаме оттук – подкани ги Лейси.

Качиха се в колата и тръгнаха покрай тълпата, която махаше и вдигаше плакати. Едуард гледаше хората през прозореца. Махна леко с ръка и един мъж вдигна юмрук във въздуха, сякаш помахването на Едуард бе всичко, на което се беше надявал. Тогава щракащият звук отново се появи в главата му; напомняше му за стакатото, когато свиреше на пиано. Облегна се на седалката и се вслуша в тялото си. Не си спомняше преди в главата му да са ехтели толкова различни звуци. Под острото щракане се чуваше глухо туптене – звукът бе по-неясен, по-нестроен – туптенето на собственото му сърце.

Пътуваха към къща, която Едуард бе посещавал от време на време, но винаги с родителите си и брат си. Сега щеше да живее там. Как е възможно това? Опита да си спомни как се казваше градът, в който живееха леля му и чичо му. Гледаше през прозореца автомобилите и дърветата, които се носеха покрай тях. Струваше му се, че се движат прекалено бързо, и тъкмо се канеше да каже нещо, когато видя гробище. За първи път се замисли какво се беше случило с телата.

Обля го ледена пот.

-           Моля те, отбий.

Джон отби и спря край шосето, Едуард отвори вратата, надвеси се навън и повърна върху сивия прах. Овесени ядки и портокалов сок. Автомобилите профучаваха покрай тях. Лейси разтриваше гърба му. Както всеки път, когато не виждаше лицето на леля си, Едуард си представяше, че това е майка му.

Не спираше да повръща; тялото му се свиваше в конвулсии, освобождаваше се от бремето.

Чу Лейси да казва:

-           Ядосвах се, когато медицинските сестри ти казваха, че си добре и всичко ще е наред.

Гласът на Лейси беше по-остър и рязък от гласа на майка му; тя отново се превърна в неговата леля.

-           Ти не си добре. Чуваш ли ме, Едуард? Слушаш ли? Не си добре. Ние не сме добре. Нищо не е наред.

Едуард спря да повръща, но не беше сигурен дали няма да започне отново. Когато усети, че е свършил, че тялото му се е изчистило и сърцето му пулсира в празнотата, той седна. Кимна с глава. И по някакъв начин тези думи и това кимане промениха въздуха между тях тримата. Усетиха нотка на облекчение. Беше ново начало, макар че едва ли можеха да си представят по-ужасен момент за това.