Съживена (Ранчо Уелс, кн. 1), с цветни порезки

От страх да не си промени мнението, тръгвам, без да поглеждам назад, следвайки указанията му в търсене на магистралата. Маршрутът ми е прекъснат от ярката светлина на банкомат, която ме предизвиква да спра. Под флуоресцентната лампа изтеглям петстотин долара от общата банкова сметка, защото, честно казано, това е най-малкото, което Кей Джей ми дължи. Въоръжена с „Ред Бул“, здравословно десертче и пакетче чипс с кетчуп, се чувствам по-адекватно подготвена за пътуване към неизвестното. С увереност, която не съм имала от години, поемам към ново начало.

Сто и двайсет. Осемдесет и пет. Шейсет. Индикаторът за гориво осветява тъмната кола – подиграва ми се. Цялата ми самоувереност, изглежда, се е изпарила наравно с последните трохички чипс, които изсипах хаотично в устата ми преди трийсет километра. Очевидно е трябвало да се заредя с повече вредна храна от денонощния. Четиресет. Двайсет. Табела в яркооранжево и зелено, сигнализираща за бензиностанция, прорязва мрачното нощно небе и за нула време отбивам до една колонка. По вените ми се разлива вълна от облекчение, че няма да добавя возене на стоп към списъка с опасни дейности, в които съм замесена тази вечер.

Стара телефонна кабина със счупено стъкло стои в края на бензиностанцията. Съмнявам се, че работи – кой изобщо още ползва телефон с монети? Но предпочитам да не се появявам в Уелс Кениън, без поне да съм се опитала да уведомя Берил, че пристигам, затова се разравям в колата, събирайки всички дребни монети, които мога да открия.

Опитвайки се да имам възможно най-малък контакт с мръсната телефонна слушалка, с два пръста я вдигам до ухото си. Дава свободно. Вдишвам през зъби и въвеждам номера. Берил вдига на третото позвъняване със сънлив глас.

– Берил? Здрасти, извинявай, че те събуждам. Сесили е.

– Добро утро, мила В безопасност ли си? – В продължение на близо шест месеца говорим всеки ден и сякаш досега никога не съм я чувала. Звучи успокояващо и ведро въпреки сънливата дрезгавина.

– Да. Ами, исках да се уверя, че е възможно да дойда, преди да се появя пред къщата ти. Обаждам ти се от платен телефон от отбивка на магистралата... Мисля, че съм на два часа от Уелс Кениън. Нямам телефон, за да проследя на картата, но така ми каза полицаят.

Изчаквам отговора ѝ със затаен дъх.

– О, Сесили, толкова съм горда. Ако трябва да научиш едно нещо за мен, то е, че аз не се отмятам от думата си. Идвай, мила.

Дава ми насоки как да стигна от Уелс Кениън до ранчото „Уелс“ и ги повтарям два пъти, за да съм сигурна, че съм ги запаметила, преди да затворя телефона. Някой на този свят знае, че съм си тръгнала. Сега остава да продължа. В миналото това може би щеше да е проблем. Нямаше кой да ме съди, че се връщам обратно у дома при съпруга ми, който ме малтретира. Не че смятам, че Берил би ме съдила.

Но колко засрамващо би било, ако обърна и се върна след днес?

Помня още точно един телефонен номер. Най-вече защото го дадох по своя воля като тийнейджърка с надеждата, че приятелите ми ще се обаждат достатъчно често, така че родителите ми да поддадат и да ми осигурят собствен стационарен телефон. Не дишам, докато въвеждам цифрите с треперещи пръсти.

– Татко? – изграквам, като чувам как възрастен мъж изхърква от другата страна на телефона. – Сесили е. Извинявай, че те събуждам.

И на двамата ни е ясно, че е странно да се обаждам. Още по-странното е, че звъня в пет сутринта, като се има предвид, че не съм разговаряла с родителите ми повече от година. По-добре късно, отколкото никога, нали?

– Сиси? Какво има? Обаждаш се от непознат номер. Добре ли си?

Ускореният ми сърдечен ритъм се стабилизира и се усмихвам на телефона. Някаква част от мен очакваше да се ядоса, че звъня толкова рано сутринта.

– Добре съм. Или поне ще бъда. Напуснах Кей Джей, татко. И си мислих, че някой трябва да знае къде отивам, така че ако той ме докладва за изчезнала, можеш да уведомиш полицията да не ме търсят. Счупих си телефона. Всъщност не, той ми счупи телефона. – Щом няма да се връщам при него, трябва да спра да го защитавам. – Но намерих платен телефон по пътя и...

– Платен телефон по пътя? Къде отиваш?

На заден фон чувам носовия глас на майка ми да казва:

– Просто ѝ кажи да дойде тук, Кларк.

– Майка ти казва, че трябва да дойдеш тук.

Въздъхвам.

– Имам приятелка в Уелс Кениън, която ми предложи работа и място, където да отседна. Вече я уведомих, че отивам. Но съм добре, честно. Ще ви се обадя, когато си взема нов телефон.

– Имаш ли нужда от пари? Къде, по дяволите, е... Марджи, влез в Гугъл и потърси Уелс Кениън. Как да ти помогнем, Сиси?

– Моля ви да не казвате на Кей Джей къде съм. Това е единственото, което искам от вас.

– Нямаше да му кажа дори да не ме беше помолила. Тайната ти е в сигурни ръце, миличка.

– Съжалявам, че не се обадих по-скоро, татко. Аз... – Слюнка се събра в задната част на гърлото ми. – Съжалявам, че не ви послушах по-рано.

Преди година двамата изразиха притеснението си и ми предложиха всевъзможни начини да ми помогнат. За да се отблагодаря на любящите ми родители, метафорично им зашлевих един шамар, убедих ги колко много грешат и ги изключих от живота си. Не заслужавам все още да ги е грижа за мен.

– Сиси, обичаме те. Винаги. С майка ти винаги сме насреща. И се радвам, че се обади, миличка.

Изведнъж гласът на майка ми се чува в ухото ми. Явно ползва телефона в офиса, който е на същата линия.

– Сесили? Мама е. Радвам се, че заряза този глупак. Ти си умно момиче – твърде добро за него – винаги съм ти го казвала. Леля Хариет, нали помниш, че е известна адвокатка в Калгари. Ще се оправим с това. Ела тук, ако търсиш къде да отидеш, става ли?

– Добре, мамо. Свършва ми времето с този платен телефон, но благодаря. Обичам ви и двамата.

Вървя обратно към колата и се чувствам лека като перце. Изпитвам такова облекчение, каквото усещаш, когато най-после си стоварил пазарските чанти на пода в кухнята, след като си изкачил три етажа стълби до смотания ти колежански апартамент. Да, по кожата ти остават червени и лилави вдлъбнатини, но тежестта е изчезнала. Или като да си свалиш сутиена след гаден ден.

Като стана дума...

Слава богу, че сакът е с мен и няма да се появя облечена в розова пижама на анимационни кучета. Преравям вътре и намирам сладка блуза с волани и черни панталони, в които се преобличам. Професионално, вдъхващо доверие... вероятно неподходящо за ранчо, но върши работа.

Боядисаната в прасковено табела „Добре дошли в Уелс Кениън“ се лющи и ръчно изписаните букви са избледнели. И все пак има нещо сладко и очарователно в нея – а може и просто да съм преуморена. Изгряващото слънце наднича зад голямата планинска верига, която прави името много подходящо. Трудно е да се определи дали заспалото градче е такова поради липсва на жители или защото още спят. И в двата случая го усещам като място, където мога да се отпусна, като в голяма, удобна тениска.

Колата ми завива зад ъгъла, а павираният път става черен в края на градчето. Готова ли съм наистина да започна начисто? С непознати? Още трийсет километра, но се чувстват като трийсет хиляди, а от тревожност коремът ми се е свил на топка. Нещо ме кара да мисля, че недоспиването ми и диетата с „Ред Бул“ и шоколад също не помагат.

Черният път е осеян с дупки и е заобиколен от надвиснали, огрени от слънцето борови дървета. Покрай пътя има висока трева, която с лекото си полюшване ме насърчава да продължа напред. Свалям прозореца, като оставям свежият планински въздух да изпълни колата, и вдишвам дълбоко. Чист кислород се влива директно във вените ми и ме събужда като кофеинова инжекция. За да се настроя, сменям от закачлив поп към плейлиста с кънтри от 90-те; музиката, която моите баба и дядо винаги слушаха в хижата си. Може би селският живот няма да е толкова лош. Все пак обичах да прекарвам летата при тях в гората. Заобиколена единствено от щурците, езерото и великолепните гръмотевични бури. Пък и Кей Джей никога няма да се сети да ме потърси – едно градско момиче – в ранчо насред нищото.

Бам. Ууууш.

Два звука, които не искам да чувам, карат сърцето ми да прескочи. На таблото светват предупредително едри червени букви, сигнализиращи за ниско налягане в гумите. Очите ми смъдят и мигам към сивия тапициран таван, за да спра сълзите. За част от секундата, докато стоя на черния селски път, изпитвам глупавото желание Кей Джей да е с мен. Не че би имал и бегла идея как да смени гумата, но да имам някого с работещ телефон, за да се обадя за помощ.

Подготвяйки се да заплача с пълна сила, облягам глава назад и затварям очи. Внезапен смях ме кара да подскоча и като поглеждам в огледалото за задно виждане, съм още по-притеснена да установя, че идва от мен. Аз съм тази, която се смее. Като ненормална хиена с размазана спирала и подпухнали очи, и... шоколад. Имам размазан шоколад на бузата. Като го избърсвам с палец, започвам да се смея още по-истерично. Толкова дълбоко съм се разсмяла, че съм останала почти безмълвна, като изключим случайното хриптене или подсмърчане, когато голям черен пикап отбива и спира зад мен. Лицето ми помръква. Такъв ми е късметът – зарязвам съпруга ми, който ме малтретира, за да свърша убита насред черен път.

Красив мъж в дънки по тялото, дебело яке и каубойска шапка почуква с кокалчетата на ръката си по стъклото. С другата ръка ми показва да сваля прозореца. Предполагам, че изглежда достатъчно почтен въпреки наболата брада и мръсните дрехи. Дори тогава. Лошите хора понякога изглеждат почтени. Кей Джей е абсолютен пример за това колко подлъгващ може да е външният вид.

Дискретно се пресягам към копчето за заключване, изговаряйки думите „не, благодаря“. Звукът от едновременно заключените четири врати е оглушителен насред тихата обстановка. Дори каубоят го забелязва и устните му се извиват нагоре, като го чува.

– Ще се наложи да отключиш, ако искаш да ти сменя гумата, скъпа. – Дълбокият дрезгав глас на мъжа разтриса прозореца ми. Поглеждам нагоре предпазливо и виждам, че сочи с брадичка към багажника. Това може да е единствената ми възможност за помощ...

Докато разтревожено хапя долната си устна, се пресягам и отварям багажника.

С леко наместване на страничното огледало – благодарна съм, че е електрическо – тайно го наблюдавам как вади резервната гума от задната част на колата и се залавя за работа. В тази ситуация Кей Джей щеше да набира ядосано номера на пътната помощ. Така е много по-секси.

След като решавам, че е малко вероятно един убиец да иска да ми смени гумата, преди да ме убие, смело излизам под топлите слънчеви лъчи.

– Колко ви дължа? – Гласът ми звучи по-писклив от обичайното и осъзнавам колко привлекателен е мъжът, извисяващ се пред мен. Отблизо изглежда още по-добре в сравнение с образа му в малкото прашно огледало. С помощта на крик повдига колата във въздуха и мускулите на ръцете му се стягат, докато работи по смяната на гумата. Преглъщам, благодарна за дистанцията помежду ни, защото съм сигурна, че ако се приближа, може да чуе колко силно бие сърцето в гърдите ми.

Кафявото шушляково яке, което носеше, като се появи, е преметнато на капака на пикапа му. Стоеше му добре – елегантно, с нотка на провинциален чар, но тясната сива тениска определено вдига нивото. Бицепсите му изпъкват, когато повдига старата гума от земята, и тънкият плат подчертава перфектно мускулестите му рамене, когато се завърта, за да я остави обратно в колата.

Трябва да си мъртъв, за да не го забележиш. А аз ще съм мъртва, ако съпругът ми разбере, че обръщам внимание на красив каубой.

Наблюдавайки го внимателно, се чудя кога ще мога официално да нарека Кей Джей бивш съпруг. Все пак няма да се върна... Така мисля? Не. Няма да се върна.

Въртя семплата златна халка на безимения си пръст, внезапно осъзнавайки наличието ѝ, и пъхвам ръка в джоба. Хваща ме срам, като се усещам, че съм я скрила, защото малка част от мен се надява каубоят да реши, че съм необвързана.

Може би Кей Джей е прав и наистина съм уличница. Убедена съм, че никоя омъжена жена няма да е толкова нетърпелива да захвърли сватбения си пръстен при вида на симпатичен мъж.

Вярно, не е като да имаме щастлив брак, нито пък аз съм нормална омъжена жена. Правим секс по специални поводи и си даваме бегли целувки, когато той иска нещо от мен. Не мога да си спомня кога последно искрено исках някое от тези неща. И сега се намирам на черен път на пет часа от вкъщи, защото ме удари. Но предполагам, че все пак е нередно да зяпам друг мъж. Може би?

Не, това е просто биология. Аз съм хетеросексуална трийсетгодишна жена. Той е привлекателен и очевидно трудолюбив мъж. В природата ми е заложено да проявя интерес. Напълно естествено е да оценяваш тялото на някого от противоположния пол – особено ако този някой те спасява от това да умреш, изоставен на пътя. Пък и няма сватбен обет, свързан с оглеждането, нали?

– Колко? Петдесет долара? – Питам отново и дръпвам халката. С удоволствие установявам колко лесно се смъква от пръста ми. Сякаш иска да бъде махната.

Багажникът се затваря с трясък.

– Сто долара? – Преглъщам шумно. Трябваше да изтегля повече от петстотин долара от банковата сметка, ако ще харча с такава скорост.

– Използвай парите, за да си купиш нормални гуми. Тези са за градски условия – леко сритва едната гума с големия си лешниковокафяв каубойски ботуш – и не са пригодени за черните пътища наоколо. Ще продължиш да пукаш гуми на всеки остър камък, който ти изскочи на пътя.

– О, добре. Ами, благодаря тогава. – Усмихвам му се, знаейки отлично, че не бива да чувствам тежестта на сватбената ми халка в джоба.

С решително кимване той се връща към пикапа, грабва якето си и скача вътре. Чак когато единственото, което е останало от него, е облак прах, се усещам, че така и не разбрах името на моя герой. Може би така е най-добре. Все пак съм омъжена жена. Дори и съпругът ми да ме заплаши с пистолет преди няколко часа.