Количка

С обич, Александър

От: Катя Караиванова

Налично при доставчик – доставка между 1-7 дни
SKU
201062104
Специална цена 12,71 лв. Редовна цена 14,95 лв.

2,24 лв. 15 %

Роман за въображаемото и реалното, за приятелството и за любовта, която прави живота по-красив
Роман за въображаемото и реалното, за приятелството и за любовта, която прави живота по-красив

Катя Караиванова е филолог по образование. Автор е на повече от 10 пиеси, сред които са „Истината и само истината“ – поставена и излъчена от програма „Христо Ботев“, и „Камериерки“, отличена и издадена от Театър „София“. Работила е като радиоводещ и журналист и като помощник-режисьор в ДТ „Стоян Бъчваров“. От 1997 г. Караиванова живее в България и Монреал, Канада. „С обич, Александър“ е първият й роман.

Като деца Елза, Маги, Светла и Александър са съученици и приятели. Почти двайсет години по-късно трите момичета, макар и пораснали, все още са близки. Елза се е посветила на книгите, приютени в нейната малка книжарница. Светла и Маги са изцяло отдадени на децата си и семействата си.
Александър, заминал отдавна за чужбина, се е реализирал успешно професионално. Той e мъж, който не си задава екзистенциални въпроси, а оставя животът просто да му се случва. 
И все пак и на четиримата нещо не им достига, за да са щастливи. Александър, който се е прибрал за погребението на баща си, случайно разбира, че покойният си е писал в продължение на месеци с Елза. Като се е представял за него. И последната му молба към Александър е да предаде на младата жена един плик.
„С обич, Александър“ е роман за въображаемото и реалното, за приятелството и за любовта, която прави живота по-красив.
Повече информация
ISBN 9789542621003
Тегло 0.2800
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13x20
Брой страници 192
Дата на издаване 2021 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:С обич, Александър
Вашият рейтинг
Мислеше да изключи лаптопа, но се сети за писмата, които копира от пощата на баща си. Отвори първо получените, след малко – в друг прозорец – и изпратените, налагаше се да ги чете последователно. Прочете първото, от декември, след това второто, третото. Имаше и няколко писма от приятелките на Елза, навремето трите бяха неразделни. Маги беше хубаво момиче, което умееше да организира целия клас, а Светла беше вече изявен лекоатлет. Имаха клуб, който трябваше да спасява хора в беда, дори и той беше участвал в няколко акции. Разбра, че ще му трябва нещо по-силно за пиене. На няколко метра от хотела имаше денонощен магазин, беше го видял тази сутрин. Върна се след половин час с бутилка уиски, за което продавачът се закле, че е оригинално.
С Елза бяха съученици в основното училище, до седми клас, след което се разделиха – той продължи в математическа гимназия, тя, доколкото си спомняше, беше приета в езиково училище. Беше от онези момичета, които момчетата на четиринайсет не харесват – малко отнесена, особнячка, суетата й беше абсолютно чужда. За разлика от останалите момичета в класа, тя не се опитваше да спечели вниманието на момчетата, нито ги удостояваше с такова. Повечето я приемаха за високомерна и често ставаше обект на нападки. Спомни си, че веднъж се сби с едно от момчетата, което я беше обидило грозно. „Дали не съм бил и малко влюбен?“ – запита се, опитвайки се да възстанови чувствата, които изпитваше тогава. Не, не беше любов, по-скоро беше усетил, че тя има нужда от закрила, а и че заслужава такава. Живееха наблизо и често се прибираха заедно след училище. Той носеше раницата й, винаги пълна с някакви тежки, умни книги, за които тя непрекъснато му говореше. Баща му се беше запознал с нея, отивайки в книжарницата й. Беше точно преди да замине за Америка и тъй като плановете им бяха той да остане за постоянно, беше решил да дари книгите от голямата им семейна библиотека. Елза беше отишла до апартамента им, за да ги вземе, и там видяла снимката му. Така се бяха открили отново, след двайсет и пет години. След това баща му беше ходил още няколко пъти в книжарницата, Елза му беше разказала за годините в училище и приятелството им. Дори му беше помогнала за багажа и го беше изпратила до летището. Баща му й беше благодарен и го беше помолил да й благодари и той лично, защото беше наясно, че е направила всичко това заради приятелството си с Александър. Ето защо това, че беше изпратил първото си писмо от негово име, не го изненада особено. Но защо, по дяволите, бе продължил да си пише с Елза?
Телефонът му звънеше вече от минута. Беше Кристин, беше я забравил. Поколеба се дали да й отговори, но все пак го направи.
- Добре ли си? Звънях ти няколко пъти.
- Тъкмо мислех да ти се обадя.
- Какво правиш?
- Запознавам се с баща си.
Мълчанието отсреща му подсказа, че трябва да продължи.
- Извинявай, но е трудно за обяснение, и аз още го осъзнавам.
- Нормално е да се чувстваш така, не бива да те учудва.
- Нямах това предвид.
Той се колебаеше, но реши все пак да обясни.
- Управителката на хосписа ми даде бележка от баща ми и...
- И?
- Моли ме да предам едно писмо.
- Какво писмо?
- До моя съученичка, мисля, че съм ти споменавал за нея.
- Да, сещам се.
- А в електронната му поща намерих десетки писма до нея. Всъщност, докато е бил при мен, а и след като се върнал тук, си е писал почти всеки ден с нея.
- Беше му скучно, знаеш. Тук не говореше езика, а и там едва ли е имал много контакти. Не е толкова странно.
- Странно не е точното определение, защото ги е писал от мое име.
- От твое име? Искаш да кажеш, че...
- Да, представял се е за мен, а тя е мислела, че този, на когото пише, и този, който й отговаря, съм аз.
- Какво ще правиш? 
- Не зная...