Приятелката

Срещнахме се в четвъртък. Две момчета. Две майки. Впоследствие, особено докато пътувах с влака, щях да се упреквам заради любопитството и вълнението, които изпитвах, и заради готовността, с която допуснах това да се случи.
Но тогава нямах никаква представа какви ще са последиците. Не знаех, че някой ще умре. Бях погълната от ежедневните грижи и в момента на срещата допуснах да бъда разсеяна от пащърнака.
Бях отишла във фермерския магазин, за да купя яйца, и носех само дамската си чанта, но бях изненадана от вида на пащърнака – корените бяха едри и твърди. Купих прекалено много, а хартиената торба беше тънка, и когато стигнах до шумния селски площад, носейки Бен на хълбок, торбата се скъса и пащърнакът се разхвърча на всички страни.
В първия момент не видях камиона, а само малката тълпа пред кръчмата. Някои от хората ме познаваха и заклатиха смутено глави. Докато правех следващата крачка, още няколко корена паднаха на земята и аз осъзнах какво се беше случило. 
През четирите години, откакто живеехме в Тедбъри Крос, бях виждала два подобни инцидента – шофьорите на камионите не преценяваха добре завоя около хълма до кръчмата и се оказваха заклещени между нейната стена и тази на къщата на клетата Хедър.
„Клетата Хедър“ беше бедна художничка и плащаше най-високата застраховка в селото. Преди две години, след като се наложи голяма част от стената на кухнята ѝ да бъде изградена наново, тя реши да се предаде. Но слухът за заплахата от камионите се беше разпространил. Двама потенциални купувачи се отказаха и тъй като собствениците на съседните къщи се страхуваха повече от този „бич“, отколкото от ядрена война, общината постави началото на шумна, но безплодна кампания, чиято цел беше да бъде изграден обходен път.
Хората от тълпата измърмориха „О, не“ и „Пак ли“, докато стягах коремните си мускули, опитвайки се да събера пащърнака, без да изпусна Бен. Отстъпвайки назад, я видях. Тя представляваше моят огледален образ. Удивителната непозната беше на моята възраст – беше застанала в позата, в която аз бях застанала, и крепеше на хълбока си едно момченце. Беше облечена в черно и носеше сребристи пантофки и аксесоари, които свидетелстваха за градски шик. Зърнах Нейтън, който беше архитект и наш семеен приятел. Докато се взираше в жената, той си беше глътнал корема. Прехапах долната си устна, за да не се засмея.
– Това е камионът, в който са натоварени вещите ви? – Видях, че децата ни се взираха срамежливо едно в друго, и пристъпих напред.
– Да – отвърна жената. – Не особено добро начало, нали? – Синът ѝ зарови глава във врата ѝ. На свой ред Бен зарови глава във врата ми и двете момченца започнаха да поглеждат крадешком едно към друго. Бяха много смешни.
От отсрещния край на площада се чуваха гласовете на хората, които даваха противоречиви указания на шофьора на камиона, чиято кабина беше заклещена между двете каменни стени.
„Навий докрай волана наляво...“
„Не. Не. Той трябва да изправи камиона. Първо дай напред, а после обърни.“
– Нанасяме се в Прайъри Хаус. – Жената се намръщи. – Или поне такъв беше планът. Аз съм Ема. Ема Картър. – Тя понечи да протегне ръката си към мен, но сви извинително рамене, защото синът ѝ се размърда и ѝ се наложи да го вдигне.
Усмихнах се. 
– Вижте... живея наблизо. Предлагам да изпием по чаша чай. Аз съм Софи, а това е Бен. 
– Много мило от ваша страна, но не мога да приема. Наистина не мога. Трябва да помогна за оправянето на тази бъркотия.
– Повярвайте ми, това ще отнеме доста време. А и има достатъчно желаещи. Възможно е да се появи и телевизионен екип. Не се случва за първи път. В момента се провежда кампания, чиято цел е разрешаването на проблема. – Изражението на жената се промени и аз се почувствах виновна. – Много съжалявам, Ема. Разтревожих ви. И двамата се нуждаете от освежаваща напитка. Защо не изчакате у дома? Момчетата ще поиграят. Всичко ще бъде наред.
– Чувствам се отговорна...
– Глупости. Вината не е ваша. Хайде да тръгваме. – Докато се приближавах към Нейтън, за да му обясня какво възнамерявам да направя, още няколко корена пащърнак паднаха на земята и Ема се засмя. Няколко човека пристъпиха напред и ги вдигнаха. Двете с Ема се усмихнахме, развеселени от нелепото положение, в което бях изпаднала, и тръгнахме към къщи.
Докато отварях входната врата, усетих странните тръпки на вълнение, които ме обземат в присъствието на непознат. Забелязах, че Ема погледна надолу, и си спомних чувството, което изпитах, когато видях пода за първи път. Понякога, след като се върнем от почивка, все още се изненадвам от плочките. Те нямат нищо общо с ъгловатата прецизност на изрязаните с диамант плочки в магазините за модерни кухни, които двамата с Марк посещавахме, докато живеехме в града, а представляват деликатно, бледо свидетелство за живота, който се случва. За живота, който понасяме търпеливо. Плочките са гладки – ръбовете им са изтрити от стотиците крака, които са стъпвали по тях стотици години, и когато ги видях за първи път, ми се прииска да коленича и да ги погаля. Изпитах силно желание да прокарам пръсти по студения камък. Смутих се, брокерът бе ухилен до уши, а Марк прошепна зад гърба ми, че не трябва да показвам прекален ентусиазъм.
„Това не е в наш интерес за договарянето на сделката, Софи.“
– Къщата ви е много красива. – Ема свали сина си на пода, оправи дрехите си, коленичи, прокара длан по пода и проследи с пръсти формата на вкаменелостите в ъгъла на една от по-големите плочки, преди да се отпусне назад. – Завиждам ви. Плочките са великолепни. – Докато прокарваше отново пръсти по любимата ми плочка, забелязах, че ноктите ѝ бяха къси и неподдържани, а кожата на ръцете ѝ суха и груба. – Жалко че повечето каменни подове са съсипани. Подовете в Прайъри Хаус са покрити с килими. Надявах се, че ще открия нещо интересно отдолу, но се оказа, че са залети с бетон.
– Да, знам. – Бях объркана и усещах нещо, което не бях в състояние да определя. Поведох момчетата към кухнята и преди да им налея ябълков сок, коленичих и погледнах сина на Ема в очите.
– Как се казваш?
– Тео. Съкратено от Те-о-дор.
– Така ли? Хубаво име. За първи път чувам името Те-о-дор. – Наблегнах на сричките, но момчето не реагира, дори не се усмихна, и аз се обърнах към сина си. – Бен, заведи Тео в детската и му покажи играчките си. Сложих нови батерии на влакчетата.
Докато се изправях, я усетих още по-силно. Онази приятна смесица от нервност и очакване, за която бях забравила. Непознат човек. Промяна. Глътка свеж въздух.
– Познавате Прайъри Хаус, така ли, Софи? Всъщност вероятно всички къщи в селото са ви познати.
– Не трябваше да сядате на пода, защото е покрит с котешки косми. Какво предпочитате, кафе или чай?
– Чай, моля, за да ви се отблагодаря, като ви гледам на чаени листенца. О, господи. Погледнете. – Тя беше коленичила на пейката до прозореца. – Някой се опитва да влезе в кабината на камиона през прозореца ѝ. Смятате ли, че е добра идея? 
– Да, идеята е много добра, ако човекът е работник в някоя от фермите. Тези мъже са в състояние да направят завой с камион върху монета от шест пенса. Извинявайте, не ви чух какво казахте. За чая.
Ема се извърна от прозореца. 
– Това е коронният ми номер на всяко парти. Гледането на чаени листенца. Научих го от баба си. Гледам и на ръка. Нали нямате нищо против? – След като видя, че се намръщих, тя добави: – Извинявайте, Софи. Поставих ви в неудобно положение.
– Ни най-малко. – Лъжа. – Добре. Но мисля, че имам само чай на пакетчета.
Ема се засмя, след като започнах да ровя в закачения на стената шкаф. 
– Всичко е наред. Не се притеснявайте. Една чаша силен чай ще ми се отрази добре, макар че не се шегувам за гледането на чаени листенца. Ще го направим някой друг път. – Ема отново се обърна към прозореца. – Споменахте, че може да пристигне телевизионен екип? 
– Напълно е възможно. Сагата с камионите и обходния път е безкрайна. Всичко зависи от това докога камионът ще остане заклещен там и от ангажираността на репортерите. Макар че ако някой от работниците се заеме с това, може да стане по-бързо. – Отказах се от ровенето в шкафа, тъй като знаех много добре, че в него нямаше насипен чай. Сложих три пакетчета в синия порцеланов чайник и докато наливах горещата вода в него, се наведох настрани, за да се предпазя от парата.
– Беше много мило от ваша страна, че ни спасихте. Това не би могло да се случи в Стретам.
– Значи сте пристигнали от Лондон?
– Всъщност от Франция. Прекарахме няколко месеца при майка ми.
– Разбирам. 
– Едва ли. Много е сложно. Ако се чудите къде е господин Картър, той не съществува и никога не е съществувал. Надявам се, че този факт няма да породи проблеми. Имам предвид за Тео. Селото е малко. 
– Разбира се, че няма. – Докато носех чайника и две от най-красивите ни чаши към масата, усетих, че лицето ми пламна. – Били сте във Франция няколко месеца? Това е прекрасно.
Ема отново ме изненада. Тя потрепери, докато си играеше с един кичур от дългата си тъмна коса, а удивителните ѝ очите блестяха. Стори ми се странно и неочаквано, тъй като излъчваше увереност. 
Докато Ема се опитваше да се вземе в ръце, ми дожаля за нея. Тя извърна очи от мен и погледна към детската стая. Момчетата бяха легнали на пода и поставяха вагончетата върху релсите. Двете с Ема дълго се взирахме в тях. Чаках я да продължи да говори.
– Момчетата, изглежда, се разбират добре. Тео беше много нервен заради преместването ни, както и аз. – Гласът на Ема отново беше спокоен. – Но мисля, че тук ще ми хареса. – Усмивката се върна не само върху устните, но и в очите ѝ. Едва сега забелязах, че сините ѝ очи бяха изпъстрени със зелени и кафяви точици, което беше необичайно. Застанах отново нащрек, осъзнавайки смесицата от неочаквани чувства, които изпитвах. Любопитство и нещо особено.
Нещо, което не бях в състояние да определя.