Престъпление в театъра

Инспектор Игнаси Рекесенс не можа да подмине Салона с огледалата, наричан също „Великолепната градина“, и влезе с чувството, че извършва тежко и срамно нарушение. Смеховете и бъбренето на хората се смесваха с шумоленето на копринени поли по мраморния под. Върху фреската на тавана един меланхоличен Аполон, седнал на трона си, гледаше извора „Касталия“, където преди време се удавила негова любима нимфа и където деветте музи на изкуството оправяха гънките на цветните си туники. Под тази олимпийска сцена неколцина мъже пушеха разсеяно, подпрени на мраморните колони с барелефи на митологични фигури, грифони и харпии, докато тълпи жени обикаляха с премерено бавна крачка, за да не пропуснат и най-малката възможност да забелязват и да бъдат забелязвани. Понякога очите се усмихваха, друг път се отклоняваха свенливо и макар че маските помагаха на погледите да се задържат, фалшивата анонимност беше осъзната, защото въпреки маскировката всички бяха наясно кой кой е и на колко възлизат доходите му. Тук-там няколко групички се бяха отделили от множеството и бъбреха седнали на оранжевите дивани, без да си дават напълно сметка, че при странната акустика на помещението до инспектор Рекесенс достигат вълни от разговори, идващи от другия край на салона.
– Облечена е като фараонка, защото с толкова сенки на очите хитро прикрива бръчките около тях.
Малко смехове, малко злословия, но те не притесняваха особено Рекесенс, който ги долавяше откъслечно. Трябваше обаче да им обръща внимание, защото знаеше, че отразяват неприкрита откровеност и понякога са му полезни в разплитането на труден случай.
От едната страна на салона вратите водеха към „Кафе Лисеу“ на втория етаж, където бяха подредени множество маси с всевъзможни блюда и деликатеси. От другата страна вратите към Клуба също бяха отворени, двама портиери с красиви бели ливреи обаче не допускаха външни лица до подбраното мъжко общество. Как можеха да разпознаят под маските кой е член и кой не на този затворен клуб беше нещо, което убягваше на инспектора. Рекесенс влизаше за първи път в салона с огледалата, въпреки че бе идвал много пъти в „Лисеу“. Но единствените билети, които той и съпругата му можеха да си позволят, бяха за местата на най-горните етажи, четвъртия и петия, откъдето бе забранено да се влиза в останалата част от театъра. Не беше възможно дори да се смесят с посетителите във фоайето, тъй като влизаха през малък мрачен вход на улица „Сант Пау“. Класовото разделение в „Лисеу“ включваше избягване на всякаква физическа близост, точно както при кастите в индуски храм. Затова чувството, че е далит, или „недокосван“ на място в храма, което не му се полага, нито за миг не напусна Рекесенс, докато правеше обиколката си. 
Излезе от „Великолепната градина“ и отново се приближи до партера. Седалките бяха покрити с дървен подиум, служещ за дансинг. Под двойна редица от изящни кристални полилеи се движеха и полюшваха вълни от маски и карнавални облекла. Никой не бе задължен да танцува и често броят на хората, които бъбреха, които се смееха и се надвесваха от ложите, бе по-голям от броя на танцуващите. Ложите на първия етаж бяха на една ръка разстояние и танцьорите имаха чувството, че се движат във въздуха. Рекесенс признаваше, че притежават изненадваща грациозност. На мястото на оркестрината бе разположен бар за напитки, обслужван от сервитьори с церемониални маниери от „Кафе Лисеу“. Издокарани в черни фракове и бели жилетки, те вървяха забързано, всеки с поднос в ръка, и жонглираха умело, за да сервират напитките, включително в ложите и преддверията им. 
Ложите бяха препълнени с хора, които наблюдаваха своеобразното представление „Великата сцена на света“. В една от тях жена, облечена като нимфа, бе развалила короната от рози, украсяваща косата ѝ, и хвърляше на подиума листенцата, които оформяха забавни фигури във въздуха. Танцьорите ги посрещаха през смях, като се опитваха да ги уловят с протегнати ръце. 
Рекесенс наблюдаваше целия този водовъртеж с дистанцираност, нелишена от известна предпазливост. Сигурността на бала му беше поверена от началника на полицията, господин Енрике Диас Гихаро. Още от първия момент инспекторът беше признат като идеалния за целта служител. Беше дискретен, умееше да спазва приличие. Чертите му на пръв поглед бяха някак строги, но и приятни и всяка от тях сякаш разкриваше някакво качество на характера му: достойнство, сила, справедливост и търпение, както и някои абстрактни идеи, свързани с работата и прогреса. Директорът на театъра, Каркасона, беше специално уведомен за неговото присъствие. Двамата мъже бяха в добри отношения и се поздравиха, когато се срещнаха случайно: и двамата в черни костюми конфекция, подобаващи на служебното им положение, с маски само за очите и изпитващи известно неудобство от задължението да присъстват на това място.
Нямаше полицаи, нито представители на общинската охрана, които да придружават Рекесенс. Сигурността на „Лисеу“ се гарантираше от портиерите на всеки етаж, от разпоредителите и младежите от прислугата. Мнозина от тях спяха в стаи на последния етаж на театъра и този неделен следобед работеха извънредно също като Рекесенс.
Рекесенс продължи обиколката си по коридора на първия етаж, който водеше към преддверията на ложите. Вратите бяха отворени и се виждаха мъже, играещи на карти, димящи пури, чуваха се дрезгави гласове, минаващи през всички октави на задоволените мъжки амбиции. Водеха се разговори за сделки, за минералите на Рифа, за унгарските тъкачни фабрики, за изпращането на оръжия в Сърбия, за Железопътната компания... В тези неприкосновени ложи, изглежда, всичко имаше значение. Колкото повече Рекесенс се приближаваше към ложите до авансцената, наричани още „ваните“, най-специалните, най-близките до сцената, които бяха едва ли не надвесени над оркестъра, толкова по-ексцентрични ставаха маските, по-тежки бижутата и по-самоуверени смеховете. Ложите бяха наскоро модернизирани и позлатените орнаменти пълзяха като пипала на златна хидра и отразяваха светлината на лампите с форма на дракон. Видимостта от тях беше в известна степен щекотлив въпрос, тъй като от първата и втората ложа се губеше гледката към вътрешността на сцената, а от най-високите ложи не се виждаше нищо. Но това изобщо не беше от значение, защото онзи, който разполагаше с тези места, в края на краищата желаеше не да вижда, а да го видят, да се покаже, да пожъне възхищение, защото беше невъзможно да присъстваш на представление и да не насочиш очи към ложата, за да зърнеш кой се е разположил толкова царски там.
Макар официално да нямаше кралска ложа, това не означаваше, че изобщо липсва ложа, притежаваща същата аура на власт. Ложата, в която всички мечтаеха да бъдат поканени, беше на Виктория, графиня Кардона, вдовица и по наследство баронеса Де Рибес и сеньора Флукса. Беше втората ложа отляво на авансцената и в продължение на поколения бе принадлежала на старата и почитана фамилия на бароните Алби, докато неясно защо бе продадена на Виктория чрез някаква операция, предизвикала всякакви слухове, догадки и дори недоволство.
Рекесенс съзнаваше, че се приближава към тази власт като насекомо към екзотично цвете, чието сладко ухание привлича и същевременно крие опасност. Другите ложи също имаха преддверия като това на семейство Лопес Бру, на графовете Комиляс, но в нито едно от тях не се забелязваха такова оживление, такова неимоверно старание и усещането, че си на аудиенция. Настъпи лека суматоха, след която някой излезе, а друг влезе, и най-неочаквано Рекесенс, мъж, борил се с криминални престъпници и пропаднали типове, ветеран от войната в Куба, изведнъж се почувства като уловен в капан. В антрето на ложата се събираха спокойно двайсетина души, ала това, което му направи най-силно впечатление, беше мирисът на лукс, тази комбинация от плътно кадифе, хавански пури, пенливо шампанско и колосани и старателно изгладени якички и маншети. Никой не му каза нищо, но в ръката му сякаш случайно се появи чаша. Рекесенс не отпи от нея, въпреки че я задържа нехайно, както беше виждал да правят някои мъже във „Великолепната градина“, и се зае с наблюдение на околните.
Никой, никой не можеше да се сравни с вдовицата графиня Виктория де Кардона. Тя бе облечена като Екатерина Велика. Диадемата и колието ѝ бяха автентични, принадлежали на много важна особа. 
Виктория стана и останалите дами я последваха. 
– Подготвила съм ви изненада. Но за да ѝ се насладите, трябва да се върнете в ложите си.
Застанал пред сцената, импресариото Алберт Бернис, в ежедневно облекло, без маска или празнични украшения, може би защото смяташе, че е на работа, каза:
– Ще гледате последната част от трето действие на операта „Дидона и Еней“, която скоро ще бъде представена в театъра. 
Операта на Пърсел си беше създала твърда опозиция сред част от публиката, и най-вече сред Съвета на собствениците, които не бяха съгласни с поставянето ѝ на сцена. Беше трудна, кратка барокова опера, пееше се на английски, а това се случваше за пръв път в „Лисеу“, пред публика, която бе отдадена изцяло на операта на италиански и предпочиташе дори Вагнер на този език. Да се пее на език, различен от италиански, се считаше за светотатство. Да пеят на английски... на кого ли му беше хрумнало? 
Завесата, спусната от началото на бала, се вдигна величествено, разкривайки пищен декор от изрисувани на ръка платна, които се разстилаха едно зад друго. Декорът съдържаше всичко, което въображението можеше да свърже с Ориента, включително Соломоновите колони, въпреки че Картаген, където Дидона е била кралица, не ги е познавал.
Дъното на сцената заемаше бяла катафалка с позлатени орнаменти, надиплена в коприна и тюл. А отвъд крепостните стени на града лениво се стелеше Средиземно море.
Появи се хорът. Състоеше се само от жени, с изключение на млад мулат в ролята на роб. Сценичният директор Фернандо Горк, влагайки тънка ирония, бе решил слугините и робът да блестят във фантастично изобилие от бижута и ги беше облякъл в дрехи с наситени цветове, органдин и бродерии, които биха засенчили свитата на самата Мария-Антоанета.
И изведнъж на сцената излезе Тереса, закрила с ръце лицето си, сякаш бе на границата на срив. Прозвуча челеста и хорът запя. Всички занимания приключиха и се възцари тишина. Музиката се превърна в транс, в античен напев.
Остави ме в обятията ти да си почина.
Бих желала повече, но смъртта ме зове.
Смъртта сега добре дошла е.
Тереса беше облечена смайващо простичко. Косата ѝ, сресана като на девица от картина отпреди епохата на Рафаело, падаше на вълни. Муселинената дреха едва покриваше формите ѝ. Нищо друго. Никакво бижу, никаква украса.
Когато Тереса Сантпере пееше, светът сякаш затаяваше дъх. „Плачът на Дидона“ събуди сред публиката нужда от любов, но също им показа живота такъв, какъвто е, сляп, фатален и неизменчив. Гласът ѝ като че ли извикваше образи, които потъмняваха с приближаването на смъртта. Щеше да умре от любов към Еней, който беше заминал, оставяйки я безкрайно сама. Съзнавайки близката смърт на кралицата си, повечето слугини се прегръщаха натъжени. Бяха обсипани с бижута от лапис лазули и рубини и коленичиха, докато тя минаваше покрай тях. Сред публиката се усещаха вибрации на споделена мъка и съпричастност към тази жена, която щеше да се пожертва. Дори тъмногранатовото кадифе на креслата като засъхнала кръв или сухо вино и лампите с форма на дракон отдаваха дължимото на това безутешно страдание. Съзнавайки участта си, Дидона подхвана полите на роклята и се излегна върху катафалката. Краката ѝ останаха разголени, но никой не направи забележка. Беше толкова чиста и невинна. Гласът ѝ като по чудо успяваше да стопи отчаянието на света, непоправимите загуби, несподелената любов.
Само неколцина, може би хората с най-злите сърца, погледнаха към ложата на Кардона и видяха стола на Виктория празен.
Когато съм положена в таз земя,
грешките ми не бива да тревожат твоето сърце.
Помни ме,
ала забрави ми съдбата.
Арията свърши. Дидона беше мъртва. Хорът пееше. Така завърши третото и единствено действие, което дотогава не бе представяно в „Лисеу“.
Големият театър избухна в аплодисменти. С ръце пред тялото си Тереса направи дискретен реверанс. Всички познаваха нейната срамежливост. Властната фигура на кралицата изчезваше и отново се появяваше Тереса, скромната дъщеря на шивачка от „Лисеу“, която се бе научила да пее, докато слушаше през затворените врати на консерваторията, помещаваща се над Клуба.
Часове по-късно Рекесенс обвиняваше себе си. Трябваше да бъде по- бдителен. Музиката беше пробудила остра болка в душата му. Само преди няколко месеца двамата с жена му Мариона бяха загубили единствения си син от тифусна треска. Бяха се грижили за него цял ден и цяла нощ, седнали край леглото на момчето, с мъчителната надежда да се спаси. Но Даниел умря. Това чувство за абсолютна загуба инспекторът долови в гласа на Тереса. И сега, след като се бе свършило и безредието на празника се завръщаше, Рекесенс за първи път прозря какво водеше към забравата пияниците и тези, които се отдаваха на удоволствията от морфина. Когато мозъкът му прехвърляше събитията от онази нощ, не можа да уточни колко време беше останал в това състояние. Половин час, може би четиресет и пет минути, не знаеше със сигурност.
В този отрязък от време обаче беше извършено престъпление.
Някой, един от собствениците, се оплака, че завесата е спусната. Оплакването се прехвърли на друг собственик, после на трети и скоро се превърна във викове на недоволство. Те бяха господарите на театъра и имаха право да танцуват и да се смеят на фона на тази прекрасна сцена. Виковете се превърнаха в настойчиви претенции. Въпреки че беше импресарио, Алберт Бернис не можеше да не изпълни искането на собствениците и след като се посъветва с Каркасона, двамата решиха да вдигнат завесата.
И завесата се вдигна отново.
В „Лисеу“ се разнесе въздишка на изумление и тревожна възбуда. Под светлините блестеше диадемата на Екатерина Велика. Няколко секунди всички се взираха в изложената на показ фигура. Виктория де Кардона беше мъртва, положена в катафалката, в която преди това бе лежала Дидона. На лицето ѝ бе изписано странно изражение, сякаш не бе успяла да направи нещо, което беше искала, нещо от жизненоважно значение.
Жителите на Барселона, която въпреки всичките си претенции за космополитност, в действителност все още беше малък консервативен и ограничен град, си разменяха изненадани и стреснати погледи. Това общество, което се страхуваше повече от скандал, отколкото от болест, ценеше достолепното поведение по-високо от смелостта и смяташе, че нищо не възпитава по-зле от една мелодраматична сцена, се ужаси от жестоката гледка: жената, в чиито крака беше цяла Барселона, безимотната дъщеря на помощник-ветеринар, бе изложена на показ така, както никога през живота си не го беше допускала.