Поток – Психология на оптималното преживяване

1.

Преосмисляне на понятието за щастие

Въведение

Преди две хиляди и триста години Аристотел заключил, че повече от всичко друго човек желае да е щастлив. И ако щастието преследваме заради самото него, всяка друга цел - здраве, красота, пари или власт – придобива значимост единствено защото се надяваме да ни направи щастливи. Немалко се е променило от времето на Аристотел досега. Неимоверно са нараснали познанията ни за света на звездите и този на атомите. Древногръцките богове са като безпомощни деца в сравнение със съвременния човек и силите, които владее. И въпреки това - колко малък е напредъкът ни през изминалите векове, що се касае до този въпрос от най-голяма важност. Ние не разбираме същността на щастието кой знае колко по-добре от Аристотел, а колкото до умението да постигаме това блажено състояние, може да се каже, че не сме направили и крачка напред.

Въпреки че днес сме по-здрави и живеем по-дълго, въпреки че дори и най-несъстоятелните сред нас са обградени с материален лукс, за какъвто не би могло да се мечтае само допреди няколко десетилетия (в двореца на Краля Слънце баните са се броили на пръсти, столовете са били рядкост дори в най-заможните средновековни домове, а никой римски император не би могъл да включи телевизор, когато го налегнела скуката), и въпреки изумителните научни знания, до които имаме постоянен достъп, хората често имат чувството, че животът им отива нахалост и вместо наситени с щастие, годините им преминават в тревожност и отегчение.

Може би причината е, че човек е обречен да бъде все неудовлетворен и винаги да жадува за повече, отколкото може да има? А може би това така разпространено безпокойство, често вгорчаващо и най-ценните ни мигове, е следствие от това, че търсим щастието не където трябва? Замисълът на тази книга е с помощта на някои способи на модерната психология да се потърси отговор на вечния въпрос: Кога хората се чувстват най-щастливи? Успеем ли да открием задоволителен отговор, може би впоследствие ще сме способни да наредим живота си така, че щастието да играе по-съществена роля в него.

Двайсет и пет години преди да започна работата по тази книга, аз направих едно откритие и оттогава се опитвам да го осмисля. Думата „откритие” е може би подвеждаща, тъй като става въпрос за нещо познато на хората открай време. И въпреки това е уместна, защото макар и добре известен, въпросният феномен не е бил теоретично описан и обяснен от съответния клон на науката, който в случая е психологията. Ето защо посветих четвърт век на изследването на това убягващо явление.

​ „Откритието” ми се изразява в това, че щастието не е нещо, което се случва просто така. То не е резултат от добра участ или случаен шанс. Не може да се купи с пари или да се придобие посредством власт. Не зависи от външни събития, а по-скоро от начина, по който ги интерпретираме. Щастието всъщност е състояние, за което всеки трябва да се подготви, а после да култивира и отстоява. Хората, които се научат да контролират вътрешния си опит, ще са в състояние да влияят върху качеството на живота си. А това е най-доброто, което може да стори всеки от нас, за да се доближи до щастието.

Неспособни сме обаче да постигнем щастието, ако съзнателно го търсим. „Запиташ ли се дали си щастлив – казал е Джон Стюарт Мил, - и преставаш да бъдеш такъв.” Откриваме щастието в пълната ангажираност с всеки детайл от собствения живот, бил той добър или лош, а не като го търсим директно. Австрийският психолог Виктор Франкъл красиво е резюмирал тази идея в предговора към книгата си „Човекът в търсене на смисъл”: „Не се стремете към успеха - колко­то повече се стремите към него и го правите своя цел, тол­кова повече ще ви убягва. Защото успехът, както щастието, не може да се преследва, той трябва да последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висша от самия него...”.

Но как можем да постигнем тази убягваща цел, чието реализиране е невъзможно по пряк начин? В изследванията си през изминалия четвърт век аз се убедих, че път към нея има. Заобиколен път, чието начало е постигането на контрол върху съдържанието на собственото съзнание.

Възприятията ни относно собствения живот са последица от множество сили, които оформят опита ни и ни влияят добре или зле. Повечето от тези сили са извън контрола ни. Не можем да сторим кой знае какво по отношение на външността, темперамента и физическите си дадености. Не можем да решаваме - поне на този етап - колко високи да пораснем или колко умни да станем. Не можем да избираме нито родителите си, нито времето на раждането си, не е във властта ни да решим дали да има война или депресия. Инструкциите, които се съдържат в нашите гени, притеглянето на гравитацията, полените във въздуха, историческият период, в който живеем, и безчет други условия определят какво виждаме, как се чувстваме и какво вършим. Не е изненадващо колко разпространено е вярването, че съдбата на човек бива предопределяна най-вече от външни фактори.

​ И все пак всеки от нас е имал моменти, когато, вместо роб на неведоми сили, се е чувствал господар на действията и съдбата си. В тези редки случаи ние изпитваме въодушевление, чувство на дълбока радост, което съхраняваме в паметта си като важен жизнен ориентир.

Именно в този смисъл използваме тук понятието оптимално преживяване. Това чувства мореплавателят, носещ се в правилния курс, докато вятърът роши косите му, лодката подскача по вълните като жребче, а всичко - платна, корпус, вятър и море – се е сляло в обща хармония, която пулсира в жилите му. Това чувства художникът, когато цветовете на платното се съчетават сякаш по силата на някакво взаимно привличане и пред удивения му поглед се ражда нова, жива форма. Това изпитва и бащата, когато детето за първи път отвърне на усмивката му. Подобни събития обаче не се случват единствено когато външните условия са благоприятни: често хора, оцелели в концентрационни лагери или разминали се на косъм със смъртта, си спомнят, че в най-тежките моменти от изпитанията си са преживявали необикновено съдържателни откровения в отговор на простички събития, като дочуването на птича песен в гората, завършването на трудна задача или поделянето на коричка хляб с приятел.

Обратно на разпространеното убеждение, мигове като тези - най-ценните в живота ни - не са резултат от отпуснатост и пасивно съзерцание (макар че и това състояние може да носи наслада, ако преди това сме се потрудили да го постигнем). Най-ценните мигове обикновено настъпват, когато човешкото тяло или ум бъдат доведени до своите граници в съзнателното усилие да се постигне нещо трудно и значимо. Ето защо оптималното преживяване е нещо, което самите ние предизвикваме. Детето може да го изпита, докато с треперещи пръсти поставя последното блокче на върха на построената кула, по-висока от всеки друг път; плувецът - подобрявайки личния си рекорд; цигуларят - овладявайки сложен пасаж от музикално произведение. Пред всеки човек има хиляди предизвикателства, хиляди възможности за развитие.

Тези преживявания не са непременно приятни по времето, когато се случват. В паметното състезание плувецът може да е напрягал мускулите си до болка, да му се е струвало, че белите му дробове всеки миг ще се пръснат, да му се е виело свят от умора - и въпреки това да смята тези мигове за най-добрите в живота си. Постигането на контрол върху живота не е никога лесно, а понякога може да е дори болезнено. В дългосрочен план обаче оптималните преживявания спомагат за постигането на чувство за власт - или може би по-точно, на чувство за участие в определянето на съдържанието на живота, - което е по същността си най-близко до онова, което обикновено разбираме под „щастие”.

​ В хода на изследванията си аз се опитах да установя възможно най-точно какво чувстват хората в моменти на най-голяма наслада и защо. Моите първи изследвания бяха съсредоточени върху няколкостотин „специалисти” - художници, спортисти, музиканти, шахматисти и хирурзи, - с други думи - хора, които посвещаваха времето си на заниманията, които предпочитаха. Въз основа на сведенията им относно това какво чувстват, докато са отдадени на това, което правят, аз развих една теория за оптималното преживяване, организирана около концепцията за поток - състоянието, при което човек е така потопен в заниманието си, че сякаш нищо друго няма значение; самото преживяване доставя такава наслада, че човек е готов да положи огромни усилия просто за да го изпитва отново.

С помощта на този теоретичен модел моят изследователски екип в Чикагския университет, а впоследствие и колеги по целия свят интервюираха хиляди хора с различни професии. Тези проучвания разкриха, че мъже и жени, млади и стари описват оптималните си преживявания по един и същи начин, независимо от културните си различия. Преживяването на поток не беше свойствено единствено за заможните, индустриализирани държави. За него разказваха с общо взето еднакви думи старици в Корея, зрели хора в Тайланд и Индия, юноши в Токио, пастири от племето навахо, земеделци в Италианските Алпи и работници на поточна линия в Чикаго.

В началото събирахме данни посредством интервюта и въпросници. За да постигнем по-голяма прецизност, с времето разработихме нов метод за оценка на качеството на субективното преживяване и го нарекохме Метод за анализ на преживяванията (Experience sampling method). При него участниците в проучването в продължение на седмица носят електронен пейджър и всеки път, когато той сигнализира, записват как се чувстват и какво си мислят. Пейджърът бива активиран от радиопредавател около осем пъти на ден, през произволни интервали. В края на седмицата всеки участник​ ни предава нещо като дневник, кратък писмен филм за своя живот, състоящ се от представителни моменти. Досега сме събрали над 100 000 подобни профила на преживяванията на хора от различни краища на света. Заключенията, представени в настоящата книга, са направени въз основа на този масив от данни.

Изследванията на поток, които навремето започнах в Чикагския университет, вече се провеждат из целия свят. Подеха ги изследователи в Канада, Германия, Италия, Япония и Австралия. Понастоящем след Чикаго данни се събират най-интензивно в Института по психология към медицинския факултет на Миланския университет, Италия. От концепцията за поток се възползват психолози, изследващи щастието, удовлетвореността от живота и вътрешната мотивация; социолози, които съзират в това състояние противоположност на аномията и алиенацията; антрополози, интересуващи се от феномените на колективната ефервесценция и ритуалите. Някои учени използваха теорията за поток, за да разберат по-добре еволюцията на човечеството, а други – за да хвърлят светлина върху религиозния опит.

Но темата за поток не е обект единствено на академичен интерес. Само няколко години след първоначалното си публикуване теорията за поток намери редица практически приложения. Става ли въпрос за подобряване на качеството на живота, тя определено има какво да предложи. На нейна основа се създават експериментални учебни програми и бизнес тренинги, различни продукти и услуги в развлекателната сфера. Разработват се нови практики в клиничната психотерапия, работата с малолетни престъпници, организацията на дейностите в домовете за стари хора, подредбата на музейни експозиции и трудовата терапия за хора в неравностойно положение. И всичко това в рамките само на десетина години след като първите материали за поток се появиха по страниците на научните журнали. А по всичко личи, че влиянието на теорията ще се засилва в идните години.

Обзор на съдържанието на книгата

Излизат множество статии и книги за поток, предназначени за специалисти, но настоящото издание е първото, което представя на широката читателска аудитория изследванията върху оптималното преживяване и въздействието му върху живота на отделния човек. То не е ръководство от типа „как да”. Буквално хиляди са книгите по рафтовете в книжарниците – и в процес на печат, - в които се обяснява как да забогатеем, да придобием власт, да спечелим обичта на другите или да отслабнем. Подобно на готварските книги те съдържат напътствия за постигането на конкретна, ограничена цел, които малцина следват докрай. Но дори тези съвети да действаха, какво ли би последвало, ако по някакво чудо читателят се преобрази в строен, обичан от всички, влиятелен милионер? Най-вероятно би се озовал в изходното положение, с нови желания, неудовлетворен колкото и преди. Човек би постигнал истинско удовлетворение не ако стане строен или богат, а ако започне да харесва живота си. Що се касае до щастието, половинчатите решения са безполезни.

​ Дори да са написани с най-добри намерения, книгите не могат да дадат рецепта как да бъдем щастливи. Тъй като оптималното преживяване зависи от способността за контрол на случващото се в съзнанието във всеки един момент, всеки човек трябва да го постигне със собствените си сили и находчивост. Онова, което може да стори една книга обаче - и това е целта на настоящата, - е да представи примери как човек може да направи живота си по-радостен и уреден посредством една теория. А читателите да поразмишляват и да направят своите заключения.

Вместо като списък с това какво трябва и какво не трябва да се прави, тази книга е замислена като пътешествие из пространствата на ума, осъществено по ориентирите на науката. Подобно на всяко приключение, което си струва да се преживее, и това няма да е леко. Без готовността да положи известни интелектуални усилия и да размишлява задълбочено върху собствения опит, читателят няма да извлече кой знае колко от съдържанието й.

„Поток” ще изследва процеса на постигане на щастието посредством контрол върху вътрешния живот. За начало ще разгледаме как функционира съзнанието и как бива контролирано (Глава 2), защото само ако разберем как се формират субективните състояния, можем да ги овладеем. Всичко, което преживяваме - радост или болка, интерес или отегчение, - бива представено в ума като информация. Способни ли сме да контролираме тази информация, в състояние сме да решим какъв да бъде животът ни.

Оптималното състояние на вътрешния опит е онова, при което съществува порядък в съзнанието. То е възможно, когато психичната енергия - или вниманието - бива влагана в реалистични цели и когато уменията съответстват на възможностите за действие. Реализирането на една цел въвежда порядък в съзнанието, тъй като човек трябва да концентрира вниманието си върху дадената задача и за известно време да забрави за всичко останало. Именно тези периоди на борба с предизвикателствата хората определят като най-радостните мигове в живота си (Глава 3). Човек, който е постигнал контрол върху психичната си енергия и я влага в съзнателно избрани цели, неизменно израства, превръща се в по-комплексно същество. Развивайки уменията си, полагайки усилия да се справя с все по-големи предизвикателства, той се превръща във все по-необикновена личност.

За да разберем защо някои от дейностите, които извършваме, ни носят повече наслада от други, ще разгледаме условията за потоковото преживяване (Глава 4). „Поток” е думата, с която хората назовават душевното си състояние, когато в съзнанието им цари хармоничен порядък и желаят да вършат избраната дейност заради самата нея. В прегледа на някои от активностите, които най-често пораждат поток - като спортовете, игрите, изкуствата и хобитата, - може по-лесно да се открои онова, което прави хората щастливи.

Но човек не може да разчита единствено на игрите и изкуствата, за да подобри качеството на живота си. За да постигне контрол върху случващото се в съзнанието му, той може да се възползва от безкраен диапазон от възможности за постигане на наслада. Например посредством използването на физически и сетивни умения в най-различни области - от атлетиката, през музиката до йогата (Глава 5), както и посредством развиването на символни умения като тези, необходими в поезията, философията или математиката (Глава 6).

Повечето хора прекарват по-голямата част от живота си в работа и взаимодействия с другите, най-вече с членовете на семействата си. Затова е от решаващо значение човек да се научи да трансформира работата си в пораждащо поток занимание (Глава 7) и да намери начин да внесе повече радост в отношенията си с родителите, брачния партньор, децата и приятелите (Глава 8).

Животът на мнозина бива разстроен от трагични събития и дори „галениците на съдбата” са изложени на стрес от най-различен род. И въпреки това не е задължително житейските сътресения да помрачават щастието ни. Начинът, по който реагираме на стреса, определя дали ще се облагодетелстваме от бедите, или ще бъдем нещастни. В Глава 9 е разгледан въпросът как хората успяват да се радват на живота въпреки злополучията.

​ И накрая ще разгледаме въпроса как може да се обедини целият опит в смислена структура (Глава 10). Постигне ли това, почувства ли, че контролира живота си и че той е смислен, човек няма какво повече да желае. Дали е строен, богат или влиятелен, вече няма значение. Приливът на нарастващите очаквания бива възпрян; незадоволените потребности вече не терзаят ума. Дори най-обикновените преживявания започват да носят наслада.

Книгата „Поток” се опитва да даде отговор на въпроса какво е необходимо за постигането на тези цели. Как бива контролирано съзнанието? Как бива приведено в порядък, за да носи опитът наслада и радост? Как се постига комплексност? И накрая - как може да бъде създаден смисъл? Постигането на тези цели е относително лесно на теория, но твърде трудно на практика. Самите правила са достатъчни ясни и по възможностите на всеки. Но множество сили, вътре в самите нас и в заобикалящата среда, ни възпрепятстват. Както е и в борбата с излишните килограми: всички знаят какво трябва да се направи, всички искат да го направят, но за мнозина е почти невъзможно. Залозите в нашия случай са обаче по-високи. Тук не става въпрос просто за сваляне на няколко излишни килограма. Тук се касае за оползотворяване на шанса да се води смислен живот.

Преди да разгледаме как може да бъде постигнато оптималното потоково преживяване, необходимо е да направим кратък преглед на някои от препятствията пред осъществяването му, присъщи за човешкото състояние. В старите приказки, преди да заживее щастливо, героят трябва да премине през ред приключения, да се справи с огнедишащи дракони и зли магьосници. Това може да се приеме като метафора за изследването на собствената душа. Аз твърдя, че основната причина щастието да е така труднопостижимо, се корени във факта, че в разрез с митовете, които човечеството е създало, за да се самоуспокоява и да си вдъхва увереност, вселената не е създадена да задоволява потребностите ни. Фрустрацията е дълбоко заложена в тъканта на живота. И когато някоя от потребностите ни бъде временно задоволена, ние още в същия миг започваме да желаем друго. Тази хронична неудовлетвореност е втората пречка по пътя към доволството.

За да се справи с тези препятствия, всяка култура с времето развива предпазни средства - религии, философия, изкуства и утехи, - които ни бранят от хаоса. Те ни помагат да повярваме, че контролираме случващото се и ни предлагат основания да сме доволни от съдбата си. Но тези защити са ефективни само известно време; след няколко века, понякога само след десетилетия, една религия или вяра се изчерпва и вече не осигурява предишната духовна подкрепа.

Когато хората се опитват да постигнат щастието самостоятелно, без подкрепата на някое вероизповедание, те обикновено се стремят да увеличат удоволствията, които са или биологически програмирани в гените им или са утвърдени като привлекателни от обществото, в което живеят. Богатството, властта и сексът се превръщат в основните цели, които дават насока на техните стремления. Но качеството на живот не може да бъде подобрено по този начин. Единствено посредством прекия контрол на опита, способността във всеки един момент да извличаме наслада от онова, което правим, можем да преодолеем пречките по пътя към удовлетворението.

Корените на неудовлетвореността

Главната причина щастието да е така труднопостижимо е, че вселената не е създадена за удобство на човешките същества. Тя е с почти неизмерим мащаб, а по-голямата част от нея е враждебно пуста и студена. Арена е на чудовищно насилие - когато една звезда експлодира например, тя помита всичко в радиус от милиарди километри. Малобройните планети, чието гравитационно поле не би смазало костите ни, са вероятно обвити в смъртоносни газове. Дори благоприятните условия на нашата Земя, която може да е така идилична и живописна, не бива да бъдат взимани за даденост. За да оцелее тук, човешкият род е трябвало в продължение на милиони години да се бори с лед, огън, потопи, диви животни и невидими микроорганизми, които, идещи сякаш от нищото, са погубвали милиони.

И като че ли всеки път още щом избегнем някоя голяма опасност, на хоризонта вече се е задала нова, по-страшна заплаха. Току изнамерили някое полезно съединение, установяваме, че страничните му продукти отравят околната среда. Историята изобилства с примери, че оръжията, които изобретяваме, за да си набавим сигурност, се превръщат в заплаха за самите нас. Овладяваме някои болести, но други плъзват в епидемии; ако за известно време ограничим смъртността, в проблем се превръща пренаселеността. Четиримата мрачни конника на Апокалипсиса са винаги наблизо. Земята може да е нашият единствен дом, но този дом е осеян с множество клопки.

Не че вселената е произволна в абстрактен математически смисъл. Движението на звездите, преобразуванията на енергията в нея са предсказуеми и могат да бъдат обяснени достатъчно добре. Но природните процеси не са съобразени с човешките желания. Те са глухи и слепи за нашите потребности и в този смисъл са произволни, в разрез с порядъка, който се опитваме да установим посредством своите цели. Устременият към Ню Йорк метеорит може да се подчинява на всички закони на вселената, но за нас той би бил върховно безобразие. Вирусът, атакуващ клетките на някой гений, върши онова, което му повелява природата, въпреки че нанася огромна щета на човечеството. „Вселената не е враждебна, нито пък е дружелюбна - казал е Дж. А. Холмс. – Просто е безразлична.”

Идеята за хаоса е една от най-старите в митологията и религията. Тя е сравнително чужда на физиката, биологията и сродните им науки, тъй като, що се касае до техните закони, събитията в космоса са съвършено логични. „Теорията на хаоса” в сферата на точните науки например се опитва да опише закономерностите в онова, което на пръв поглед изглежда напълно произволно. Но хаосът има съвсем различен смисъл в психологията и другите хуманитарни науки, защото ако човешките цели и желания се вземат за отправна точка, то в космоса цари непоправим безпорядък.

​ Не е много онова, което отделният човек е в състояние да стори, за да промени начина, по който функционира вселената. В рамките на живота си можем да повлияем малко върху факторите, препятстващи благополучието ни. Важно е да направим всичко по силите си, за да се предпазим от ядрена война, да премахнем социалната несправедливост, глада и болестите. Но е разумно да не очакваме, че нашите усилия за промяна на външните условия незабавно ще подобрят качеството на живота ни. Както е писал Джон Стюарт Мил: „Съществените подобрения в съдбата на човечеството са невъзможни, докато не настъпи съществена промяна във фундаменталните механизми на човешкото мислене”.

Колко добре се чувстваме в собствената си кожа и колко ни радва животът, в крайна сметка зависи пряко от начина, по който умът филтрира и интерпретира всекидневните преживявания. Дали сме щастливи, зависи от вътрешната ни хармония, не от контрола, който сме способни да оказваме върху могъщите вселенски сили. Определено трябва да продължим с усилията за овладяване на външната среда, защото от това може да зависи физическото ни оцеляване. Но тази власт няма да увеличи ни най-малко радостта, която отделният човек изпитва, нито пък ще намали хаоса в света такъв, какъвто го преживяваме. За тази цел трябва да се научим да владеем самото съзнание.

Всеки от нас има представа, макар и смътна, какво би желал да постигне преди смъртта си. Близостта до тази цел е мярата за качеството на живота. Ако целта остане отвъд възможностите ни, обзема ни негодувание или примирение; потиснем ли я поне отчасти, преживяваме щастие и удовлетворение.

За мнозинството от хората на тази планета жизнените цели са прости: да оцелеят, да оставят поколение, което на свой ред да оцелее, и ако е възможно, да сторят това при наличието на известни удобства. Обитателите на фавелите около южноафриканските градове, населението в сушавите райони на Африка и милионите азиатци, които трябва ежедневно да разрешават проблема с глада, едва ли могат да се надяват на друго.