Портретът на Борджия

ФЕРАГОСТО. Това беше първото ми участие в ежегодния летен празник, откакто се преместих във Венеция след смъртта на съпругата ми предишната година. Потърсих този термин веднага щом го чух. Както винаги в Италия, древната история почука на вратата. Преди две хиляди години празникът е възникнал под името Feriae Augusti в чест на императора, който дарил празника на нацията, а името си – на месеца. Почивка от работа в разгара на най-горещата част от лятото, време за отдих, партита и конни надбягвания – прочутото състезание „Палио дел’Асунта“ в Сиена например е оцеляло и до днес.

Мусолини си бе въобразил, че е прероден римски император, и бе възродил Ферагосто като важна част от годишния празничен календар – три дни в средата на август, когато фабриките и предприятията затваряли и обикновените италианци се наслаждавали на почивка; безплатни влакове до плажа, множество културни забележителности, отдих от тежката работа. Традицията продължила и след убийството на Дучето в края на войната. В средата на август в целия град магазините, баровете и ресторантите затварят врати, а собствениците и персоналът се отправят към прохладата на планината или морето. В градчето остават тези, които трябва да се грижат за „крепостта“, заедно с тълпите от потни туристи, мрънкащи заради жегата – как може да е трийсет градуса? – цената на джелатото и факта, че повечето места, които са си отбелязали за задължително посещение вечер, са затворени.

Освен Лука и приятелката ми от карабинерите Валентина Фабри почти всички мои познати в града бяха заминали към някой плаж, за да се наслаждават на бриза, или в прохладните Доломити. Франко – съпругът на Валентина, беше затворил луксозния си ресторант „Палячото“, който се намираше на не повече от две минути пеша от „Ка’ Скаки“, и бе заминал на почивка с лодка в Сардиния с двете им деца. Дори да бе недоволна, че е останала във Венеция, Валентина не го показваше. Както щях да науча много скоро, мистерията около странното наследство на Лизи Хокър – разпадащия се дворец, играеше немалка роля за това.

Тъкмо се чудех дали и аз да не хвана автобус до някое място в Доломитите, когато Валентина ми се обади и ме помоли да помогна на сънародничка британка, озовала се в доста затруднено положение: не говорела италиански и не разбирала как работят местните чиновници, била сама във Венеция, нямала много пари и се нуждаела от приятел. Лизи предложи да ми плаща по десет евро на час – е, щеше да плати, когато се сдобиеше с пари. Аз не бързах. А и когато научих за нейната ситуация, любопитството ми надделя. В сърцето си бях все същият любознателен професионален архивист, изследовател на документи и звена, които са свързани в историята. Да, налагаше се да присъствам на досадни срещи с адвокати и Енцо Канале, но цената беше малка и срещу нея щях да премина през желязната врата на прословутото прокълнато палацо.

Естествено, нямах представа в какво се забърквам. Което обикновено е повтарящ се мотив в живота ми.

Лизи била на пет години, когато Лучия Скаки изчезнала. За момента знаех само това. Очевидно тя не желаеше да сподели повече – дори ако имаше какво още да каже, в което не бях сигурен. Енцо Канале бе завел съдебно дело, в което твърдеше, че Лучия е започнала преговори да му продаде „Ка’ Скаки“. Но Час Хокър, бащата на Лизи, оспорил сделката. Скоро обаче навлязъл в пагубната спирала на финансови проблеми и пристрастявания. И както призна Лизи – единствената конкретна информация, с която успях да се сдобия – имаше още един, на пръв поглед неразрешим проблем, свързан с правото на собственост върху двореца. Макар хората да вярваха, че Лучия Скаки се е самоубила, никога не се бяха появили доказателства за това, не бе намерено и тяло. Що се отнася до закона, тя продължаваше да се води изчезнало лице. Съпругът ѝ така и не се обърнал към съда, за да я обяви за мъртва, така че имотът никога не бе преминавал официално към него. Съдебният процес на Канале, както и почти всичко останало, свързано с тази малка сграда между „Гугенхайм“ и „Салуте“, бе стигнал до задънена улица – както юридически, така и практически.

И така дворецът си седеше затворен и рушащ се, докато Луиджи Баларин не се намеси от името на градските власти. Все пак не можеха да позволят една историческа сграда като „Ка’ Скаки“ да рухне в Канал Гранде. Наред със слуховете за проклятия, усилено се спекулираше и с богатствата, които фамилията навярно бе натрупала през годините и бе скрила зад мраморните стени. През изминалите векове фамилията Скаки се замесила с финанси и машинации, довели до възхода на Медичите във Флоренция и Гонзага в Мантуа, както и в сложната политика, вследствие на която Неаполитанското кралство бива въвлечено във война между испанците и французите. Неколцина от мъжете във фамилията са носили червените шапки на ватикански кардинали – един от тях за малко да получи и папската тиара, но неговият съперник, който бил подкрепян от французите, дал по-големи подкупи на нужните хора. Някои от жените Скаки, почти всички прочути с красотата си, се омъжили в най-добрите семейства в Европа.

Някога това е било едно от най-прочутите семейства в Италия. Сега бе останала една-единствена Скаки, самотна жена, в чиито джобове подрънкваха дребни монети. И тя не разбираше нито дума на италиански и не понасяше да я наричат с титлата й, дадена по наследство.