Похитеното момиче

            Мегън Макдоналд седеше с изпънат гръб и без да мига, а Данте Камбъл преглеждаше бележките за интервюто, докато гримьорката нанасяше пудра на носа ѝ с голяма четка. Наоколо цареше обичайната суматоха, в която продуцентите даваха нареждания, коригираха осветлението и съобщаваха на висок глас колко време остава до края на рекламната пауза. Беше разкършила рамене и си бе поела няколко пъти дълбоко въздух, но това не бе помогнало – напротив: възелът в трапецовидния мускул, който започваше да образува крампи, беше станал още по-болезнен. Мегън се стресна и потрепна за миг, когато друга гримьорка докосна бузата ѝ с четка.

            -           Извинявай, миличка. Много лъщиш. Затвори очи.

            Мегън затвори очи, а жената прекара четката по лицето ѝ. Някакъв глас в тъмното, зад телевизионните камери, започна да отброява оставащите секунди. Устата ѝ пресъхна и ръцете ѝ видимо се разтрепериха. Гримьорите изчезнаха и изведнъж Мегън остана сама, седнала под ярките прожектори срещу Данте Камбъл.

            -           Пет, четири, три, две... в ефир сте.

            Мегън пъхна треперещите си ръце под бедрата. Данте Камбъл погледна камерата и заговори с обиграния тон и ритъм на водещите на сутрешни предавания, сред които нейното беше с най-висок рейтинг.

            -           Всички знаем потресаващата история на Мегън Макдоналд. Момичето, дъщеря на полицейския началник на Емерсън Бей, което беше отвлечено през лятото на две хиляди и шестнайсета. Една година по-късно Мегън издаде книгата си „Изчезнала”, разказ от първо лице за нейното отвличане и безстрашното ѝ бягство. – Данте Камбъл отмести поглед от камерата и се усмихна на гостенката си. – Мегън, добре дошла в нашето предаване.

            Мегън преглътна трудно с пресъхналото си гърло, при което едва не се задави.

            -           Благодаря.

            -           От повече от година цялата страна и особено Емерсън Бей са в очакване да научат историята ти. Какво те вдъхнови най-после да я споделиш с нас?

            Откакто прие поканата за това интервю, Мегън обмисляше с тревога отговорите, които трябваше да даде. Не можеше да каже на великата Данте Камбъл истината – че написването на книгата е било най-лесният начин да облекчи тъгата на майка си и да си спечели някакво лично пространство. Работата по книгата накара майка ѝ – доведена до невроза от страх и ужас – да я остави на мира за няколко месеца.

            -           Просто сега дойде моментът – каза Мегън, спирайки се на онези отговори, които щяха най-добре да я спасят от прекомерното внимание на медиите. – Трябваше да осмисля всичко, преди да разкажа на хората за случилото се. Имах възможността да го направя и сега съм готова да представя историята си.

            -           Време да осмислиш случилото се и да се съвземеш, сигурна съм – вметна Данте Камбъл.

            „Разбира се“ – помисли си Мегън. Защото в крайна сметка мина цяла година. Това време е достатъчно човек да превъзмогне преживяното. Естествено, след една цяла година тя трябваше да е същата като преди. Защото, ако Мегън не изглеждаше да се е възстановила и да е щастлива, Данте Камбъл – кралицата на сутрешните предавания – щеше да задълбае със зъби и нокти в подробностите на травмата ѝ. „Нека – мислеше си Мегън, – нека каже на зрителите си колко съм добре, как съм се съвзела напълно.“

            -           И това също, да – отговори Мегън.

            -           Сигурна съм, че за да се превъзмогне подобно нещо, трябва много време и в известен смисъл документирането на събитията в книгата е било вид терапия.

            Мегън се въздържа да забели очи. Можеше да опише създаването на книгата по много начини. Но определено не би го нарекла терапия.

            -           Така е – усмихна се сдържано тя. Това беше новата ѝ усмивка – със стиснати устни, по-убедителна не успяваше да докара, толкова различна от сияещата усмивка, която зърна преди няколко дни, докато прелистваше годишника си от гимназията. Онази усмивка беше широка, виждаха се равните ѝ, ослепително бели зъби и красиво извитите устни. Опита се, но ѝ беше прекалено трудно да имитира широка усмивка, така че се спря на новия вариант. Събрани устни, с леко подвити нагоре крайчета. Привидно щастлива. Всички се връзваха.

            -           Какво да очакват хората, които ще прочетат книгата ти?

            Мегън не беше съвсем сигурна, тъй като беше написала само една част от нея - заслугата беше на психотерапевта ѝ, чието име се споменаваше на корицата.

            -           Тя… описва нощта, в която се случи това.

            -           Нощта, в която си била отвлечена - уточни Данте.

            -           Да. И двете седмици, които прекарах в плен. Много неща си мислех, докато ме държаха против волята ми: къде се намирам, неуспешните ми опити да се измъкна. И накрая за нощта, когато избягах… от гората.

            -           Нощта на бягството ти.

            Мегън се поколеба.

            -           Да. Книгата документира бягството ми. – Пак тънката усмивка. – И има цяла глава за господин Стайнмън.

            Данте Камбъл също се усмихна. Гласът ѝ омекна.

            -           Мъжът, който те е открил на Шосе 57?

            -           Да. Той е герой за мен. И за баща ми също.

            -           Не се съмнявам. Говорихме с господин Стайнмън в шоуто малко след случая.

            -           Гледах предаването и се радвам, че той получи признанието, което заслужава. Той спаси живота ми в онази нощ.

            -           Наистина. – Данте погледна записките си, после се усмихна отново. – Не е тайна, че цялата страна беше запленена от историята ти. Толкова хора искат да научат как си и какво ти предстои. Ще намерят ли тези отговори в книгата? Някакви планове за бъдещето?

            Мегън издърпа ръката си изпод бедрото и я завъртя във въздуха, за да си помогне да измисли отговора.

            -           Пише доста за случилото се след онази нощ, да.

            -           И с теб, и със семейството ти?

            -           Да.

            -           И за продължаващото разследване?

            -           Доколкото съм запозната с него, да.

            -           Много ли ти е тежко, като знаеш, че похитителят ти още е на свобода?

            -           Трудно е, но знам, че полицията прави всичко по силите си да го открие. – Мегън си направи мислена отметка да благодари на баща си за този отговор. Той ѝ го беше подсказал предишната вечер.

            -           Преди всичко това да се случи, си щяла да следваш в университета „Дюк”. Любопитна съм дали това още влиза в плановете ти?

            Мегън потърка език по вътрешната страна на сухите си като шкурка устни.

            -           След случилото се си взех една година почивка. Канех се да започна следването си тази есен, но не се получи. Просто… не успях да се организирам навреме.

            -           Сигурно е трудно да се върнеш към нормалното всекидневие. Но доколкото разбрах, от университета са готови да те приемат, когато прецениш, че си готова?

            Мегън отдавна вече не се чудеше, че хората толкова се интересуват от отвличането ѝ и изпитват ненаситна жажда да чуят всяка зловеща подробност от времето й в плен. А като добавим и яростното им желание да видят как преодолява всичко и продължава напред, сякаш нищо не се е случило… Спря да се пита защо го правят, когато най-после разбра причината хората да мислят по този начин. Ако тя постъпеше в университета и продължеше живота си, всички, които любопитстваха, щяха да се успокоят. Нейното завръщане към нормалността щеше да бъде тяхното спасение от греха. В противен случай можеха ли те, или Данте Камбъл да поглъщат така настървено смущаващите подробности от отвличането й, ако тя още страдаше от преживяната травма? Ако животът ѝ беше съсипан, без надежда някога отново да бъде както преди, техният интерес към историята ѝ ставаше неприемлив. Не можеха да си позволят да бъдат толкова завладени от случилото се, ако краят не беше щастлив. Ако тя се справеше обаче, ако вече гледаше напред, изцелена чрез написването на тази книга, ако седнеше на студентската скамейка като първокурсничка, ако постигнеше успехи… тогава можеха да ровят като червеи в плътта на зловещата история, а после да избягат чисти и неопетнени.

            Важно беше историята на Мегън Макдоналд да има щастлив край. Точка.

            -           Да – каза тя накрая. – От „Дюк” ми предложиха доста варианти за следващия семестър и дори за следващата година.

            Данте Камбъл отново се усмихна размекната.

            -           Е, знам, че си преживяла много и си вдъхновение за оцелелите от отвличане навсякъде по света. И вярвам, че тази книга ще им послужи като лъч надежда. Би ли ни гостувала отново, за да поговорим още? Да ни разкажеш какво ти се е случило междувременно?
            -           Разбира се. – Тънката усмивка.

            -           Мегън Макдоналд. Успех!

            -           Благодаря.

            Госпожица Камбъл повтори къде се продава „Изчезнала”, после приключи интервюто и започнаха рекламите, а в студиото в тъмната зона зад камерите отново гръмна шумотевица от гласове.

            -           Справи се много добре - каза Данте Камбъл.

            -           Изобщо не попитахте за Никол.

            -           Не остана време, миличка. Забавихме се. Но ще качим линка за нея на уебсайта си.

            И с тези думи Данте Камбъл стана, потупа леко Мегън по рамото и се отдалечи. Мегън кимна, останала сама на мястото си. Беше й ясно, че днешното интервю можеше да включва само хубави подробности. Вдъхновяващи детайли. Героичното бягство и светлото бъдеще, и момичетата, на които книгата можеше да помогне със сигурност. Интервюто тази сутрин беше за драматичната история на Мегън Макдоналд и трябваше да завърши с оптимизъм. Не можеше да включва и грозните факти, които съпътстваха онова лято. Особено свързаните с Никол.

            Никол Къти беше изчезнала. Историята на Никол Къти нямаше щастлива развръзка.