Количка 0
0,00 лв.

Плодовете зреят нощем

От: Неда Антонова

Налично на склад – доставка между 1-5 дни
SKU
201062407
17,95 лв.

 

„Плодовете зреят нощем“ е вдъхновен разказ за една необичайна любов, от която се раждат деца и митове. Но тази книга не може да бъде наречена просто любовен роман. Защото над всяко неродено дете витае заплахата то да бъде убито, преди още да се е родило. 

Тази книга е роман за благословените плодове на нашия дух, които зреят нощем в очаквания и надежди, но и за онези – тръпчивите – съзряващи в самота, страдание и непостижима любов! Те всички са плодове на душите ни и те правят тайната биография на всеки от нас! 

 

„Плодовете зреят нощем“ е вдъхновен разказ за една необичайна любов, от която се раждат деца и митове. Но тази книга не може да бъде наречена просто любовен роман. Защото над всяко неродено дете витае заплахата то да бъде убито, преди още да се е родило.
Само Бог и Човекът могат да създават хора, които преди тях не са съществували. И пак само Бог и Човекът могат да отнемат живота на човешки същества, преди още да сме дочули техния приветствен възглас, който ние грешно възприемаме като първороден плач.
И как науката чрез метода „инвитро“ даде на човека онова, от което природата го е лишила – радостта на родителството...
Тази книга е роман за благословените плодове на нашия дух, които зреят нощем в очаквания и надежди, но и за онези – тръпчивите – съзряващи в самота, страдание и непостижима любов! Те всички са плодове на душите ни и те правят тайната биография на всеки от нас! 

 

 

Повече информация
ISBN 9789542623465
Тегло 0.250000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Брой страници 304
Дата на издаване 2024 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Плодовете зреят нощем
Вашият рейтинг

На моята сватба присъства само една жена – булката.

А самият сватбен ден – 18 ноември – се оказа пълен с предсказания, но аз – щастливо объркана, не ги забелязвах, докато не започнаха да се сбъдват.

Беше делник в средата на седмицата – навън се стелеше и ръмеше мъгла, та булчинската ми премяна се състоеше от дънки, размъкнат от пране бежов пуловер и кожено яке втора употреба, купено миналата пролет. Помня, че когато се въртях пред огледалото в пробната на магазин „Втори шанс“, продавачката – усмихната пълничка жена – възкликна:

– Лелеее, как ти отива!... Цветът му е като косата ти – също лисича опашка. Пък и очите ти... блещукат като конячета в кристални чашки – и те подхождат на якето...

А в деня, избран от съдбата да ми бъде сватбен – аз, без да подозирам какво ме очаква, рано сутринта почти тичешком поех към офиса на отдел „Счетоводство“ при търговската фирма „Детски свят“ и пристигнах там малко след седем. Винаги идвах първа. В продълговатото, зле осветено и запълнено с бюра и няколко етажерки помещение винаги биваше топло, аз се облягах на радиатора и оставах така, докато цялото ми вцепенено от нощното мръзнене тяло се размекне и придобие естествените си извивки.

Живеех в центъра на града в самостоятелна стая три стъпала под нивото на улицата, но снабдена с отделен вход, баня и килер, в който нямаше какво да прибирам. Подът беше циментен и през лятото всяка вечер го миех със студена вода, а през зимата просвах върху цимента балатум. Спях при включена печка с един реотан и облечена в спортния си екип, останал ми от часовете по физическо в Търговската гимназия. Миналия месец си подарих огромен плюшен мечок и оттогава нощем двамата се прегръщаме и ни е топло.

В осем без една минута в офиса се домъкваше и Соня – недоспала, жълто-зелена на лице, с пластмасова чашка в ръка и с остатъци от снощна прическа. Тъй като шефската заповед гласеше, че за начало на работния ден се смятал осмият удар на часовника от кулата-камбанария на Фичевата къща, Соня понякога се възползваше от тази възможност и се приплъзваше в стаята едновременно със звука от удара. Изпиваше кафето на две-три глътки, тръшваше се на стола си и поне половин час си играеше с празната чашка, притворила гримираните си клепачи и унесена в дрямка или спомен.

Миналата пролет – помня датата – Соня ме запозна с мъжа, в чийто дом повече от година живееше, очаквайки да чуе брачното предложение. Всички знаехме, че той е юрист-консулт на международната фирма „Юро карс“ в клона ѝ за Северна България, казва се Радион Бранев, но е известен – по марката на колата си – като Роди Кайена. За него се знаеше, че винаги се облича в един цвят, съчетавайки всичките му отсенки. В деня на нашата среща Роди се бе опаковал в млечносиво, а оттенъците на този благороден нюанс се преливаха един в друг и във вид на едва доловима вълна, започваща от гълъбовите ириси, заливаха пулсиращата изпъкнала вена на шията му и плисваха по целия костюм...

Той внимателно пое ръката ми и ме закова с особено напрегнат поглед, какъвто месец по-рано бях забелязала у един глухоням младеж: момчето с жестове ме питаше къде наблизо има пицария, но аз не го разбрах и му дадох пет лева.

  • Това младо момиче много иска да се омъжи, нали?!

И Роди ме погледна с тревожно вдигнатите вежди на човек, току-що формулирал въпрос, от чийто отговор зависи бъдещата му съдба...