Най-богатият човек на света

Един болезнен и настойчив звук ме принуди да отворя леко едното си око. Светлината на спускащата се вечер и шумът от преминаващите коли ми напомниха по някакъв необясним начин, че там, навън, животът продължаваше.

Спомних си също, че не се намирах в широката дневна на луксозната си двуетажна къща, а в тази на скромния студентски апартамент, една спалня от който едва успях да си позволя.

Нямах никакво желание да мисля за всичко това, така че бавно се потопих в мекия полумрак... докато онова бръмчене не прониза главата ми отново и ме накара да скоча от дивана като пружина. Рязкото движение беше голяма грешка. В същия миг пронизваща болка избухна в главата ми и ми напомни, че мъчението продължаваше да си е там.

Затърсих из хаоса от бутилки и чаши върху масичката и въздъхнах с известно облекчение – все още имах една доза от онова сигурно средство срещу махмурлук.

След като дръпнах една здрава глътка, погледнах към вратата. Шумът идваше от домофона. Някой се беше обадил от улицата, но изглежда, се беше изморил да настоява.

Погледнах към вратата на спалнята на моя съквартирант и си спомних, че тези дни беше в дома на родителите си. По-добре. Момчето беше доста подредено и никак не би му се понравило да види в какво състояние се намираше всекидневната.

Нов звук нахлу в помещението. Този път беше звънецът на входната врата. Който и да се намираше пред нея, беше успял да влезе в сградата и продължаваше да ме тормози. Надигнах се тежко от дивана, бълвайки проклятия, и осъзнах, че съм без панталон. Останах неподвижен за няколко мига, опитвайки се да реша дали да отворя вратата в този вид, да потърся някакъв панталон или отново да заровя глава между възглавниците на дивана и да чакам този ад да приключи.

Звънецът прозвуча отново. Два пъти.

- Стига бе! – Прекосих стаята до входната врата, разярен като звяр.

- Кой е?

- Господин Санс? Нося нещо за вас.

Поколебах се няколко секунди, докато се опитвах да си спомня дали чакам доставка и допуснах възможността да съм купил нещо по интернет в момент на алкохолно опиянение.

 - Господине? – настояваше някой от другата страна.

 - За бога! Каквото и да е, оставете го пред вратата!

 - Съжалявам, Николас. Трябва да го предам лично...

Успях да доловя решимостта в онзи глас. Който и да беше, нямаше да се махне лесно. Въздъхнах и хвърлих поглед през шпионката. Един нисичък тип с дебели очила с многоцветна рамка ми се усмихваше зад вратата.

– Отвори, Николас. Ще ни отнеме минутка.

Необичайната фамилиарност, с която ми говореше на „ти“ странният тип с лице на зубрач, ме вбеси още повече. Махнах резето и отворих вратата с рязко движение на ръката. Непознатият ме оглеждаше внимателно от горе до долу, но не изглеждаше особено изненадан от факта, че бях по долни гащи.

Всъщност изглеждаше странно... щастлив.

Погледнах го втренчено, докато дехидратираният ми

мозък търсеше нужните думи. Но тогава той вмъкна ръка във вътрешния джоб на сакото си, извади една малка визитка и ми я подаде, разтягайки още малко усмивката си.

– Обади му се колкото се може по-скоро. Това ще бъде едно от най-добрите решения в живота ти.

Онемял от изненада, го погледнах в очите. Не само се виждаше, че се чувства добре, ами имаше някакво състрадание в погледа му.

Това вече беше прекалено. Изопнах ръка и блъснах вратата с цялата сила, на която бях способен.