Летни искри и опасни игри (Милиардери с черни вратовръзки, кн.3), с цветни порезки

„Летни искри и опасни игра“ от Кат Сингълтън

Откъс

– Можеше поне да се престориш, че се забавляваш на партито за добре дошли на сватбата ми – каза сестра ми Пейтън точно преди да отпие глътка от своето мръсно мартини.

Изсумтях и пръстите ми се стегнаха по-плътно около бирата, която държах вече от почти час.

– Съжалявам, Пей. Забавно ми е. Просто ме знаеш какъв съм на партита – не са по моята част.

– Помня, че съм слушала легенди за твоите партита в колежа – отвърна тя с ирония.

В ъгъла на препълнения бар избухнаха наздравици и бъдещият ѝ съпруг бе принуден да отпие отново. Тя погледна към Джаксън с изпълнен с любов поглед, сякаш той беше безгрешен, въпреки че му трябваха около пет опита, за да си допие шота, вместо да го глътне на една глътка.

Лично аз смятах, че по-малката ми сестра можеше да си намери и по-добър мъж от този, който носеше риза с колосана яка дори на плажа, но тя беше лудо влюбена в него. Затова и моето мнение нямаше никакво значение. Той я обичаше искрено, тя него също.

Не че го мразех, просто не ми харесваше фактът, че следващата седмица щеше да бъде изпълнена с безкрайни партита, точещи се едно след друго, преди сватбата им в събота. Вината за това не беше на Пейтън, въпреки че тя много обичаше купоните. Виновни бяха по-скоро родителите ни. Единствената им дъщеря се омъжваше и понеже аз нямах никакви планове скоро да минавам под венчилото, те не се скъпяха за сватбата ѝ.

Не че изобщо биха се скъпили. Двамата с Пей сме израснали заобиколени от пари – най-богатите сред най-богатите. Сватбите в семейството ни се считаха за голямо събитие, независимо колко много ги ненавиждах аз.

– Размечта се за своите години на партита ли? – прекъсна мислите ми Пейтън.

Отпих глътка от вече стоплената бира в ръката си и извърнах подразнено очи.

– Тези дни са минало. Не помниш ли, че замалко не изгубих възможността да ме включат в отбора заради тези дни?

Сега беше неин ред да завърти очи.

– Ти беше най-добрият куотърбек, когото някой бе виждал от години насам. Няколко изтекли в медиите пиянски видеозаписа с твое участие не биха могли да съсипят това.

Усмихнах се.

– Обаче пък почти накараха мама и татко да ме лишат от наследство.

И двамата погледнахме към родителите ни в другия край на залата. Бяха потънали в разговор с онази двойка, с която майка ми непрекъснато си бъбреше за всякакви глупости.

– Мисля, че това, което замалко не те остави без наследство, беше татуировката ти – отвърна Пейтън и посочи към ръката ми.

Заради прилежно изгладения ми костюм никой не би предположил, че и двете ми ръце бяха целите в татуировки.

– Да, доста се вбесиха заради татуировките – отбелязах аз, опитвайки се да потисна усмивката си. Имах добри родители. Бяха страхотни, когато бях малък, но аз си бях бунтар въпреки усилените им опити да ме превърнат в идеалния спретнат син, който искаха да бъда.

Те искаха от мен да играя европейски футбол, затова аз се спрях на американския. Заявиха, че трябва да постъпя в колеж по финанси, затова избрах колеж по маркетинг. Очакваха от мен да поема семейния бизнес, а аз реших да се хвърля в неизвестното и първия си чек за заплата да инвестирам в стартъпа на съквартиранта си в колежа. Татуировките бяха просто черешката на тортата в противопоставянето ми на това, което те искаха от мен, и превръщането ми в този, когото аз исках да бъда.

Освен това нямаше причина да се опитвам да бъда идеалното дете. В мига, в който се роди Пи, когато аз бях вече единайсетгодишен, разбрах, че тя ще бъде любимката. И аз нямах нищо против, защото още щом родителите ми я донесоха у дома, аз вече знаех, че тя е съвършена.

– Пейтън, скъпа, ела да си поговориш с гостите! – извика Джаксън от другия край на претъпканото помещение, като вдигна ръка, за да привлече вниманието ѝ.

Тя ме погледна с извинителна усмивка.

– Явно от мен се очаква да ходя да си говоря с хората – каза тя, наблягайки игриво на последната дума. – Ти пробвай да не изглеждаш толкова отегчен довечера, става ли? Извън сезона сме. Дала съм стриктни инструкции на Райън да те остави на мира до края на другата седмица, така че можеш да си поживееш малко – каза тя и ми намигна, преди да ми обърне гръб и да се отправи към годеника си.

Потиснах порива да измъкна телефона си от джоба и да видя дали нямаше някакви съобщения от Райън, който бе мой агент още от времето, когато бях начинаещ. Той непрекъснато ме преследваше да преподпиша удължаване на договора с „Манхатънските мамби“ и тъй като се намирах на върха на кариерата си, те ми предлагаха абсурдно много пари, за да остана с тях още пет години.

Проблемът бе в това, че аз не исках да подписвам. Исках идния сезон да бъде последният ми и се опасявах, че агентът ми ще получи сърдечен удар, когато му го съобщя.

С шумна въздишка допих остатъка от бирата си и оставих бутилката на бара. Станах от мястото си с желанието да потърся вода и да глътна малко чист въздух. Тълпата наоколо се опитваше да ме спре и заговори, но аз се преструвах, че не ги чувам, докато се промъквах покрай тях. Щях да се върна и да разговарям, защото знаех, че Пей и родителите ми биха искали това от мен, но преди всичко имах нужда от десет минути, за да се поуспокоя.

Най-накрая открих задния изход и в мига, в който соленият въздух на плажа ме удари в лицето, успях да си поема дълбоко дъх. Израснал съм в Хамптънс със семейството си и наистина нямаше нищо, което да се сравни с въздуха тук.

Заобиколих сградата, опитвайки се да се скрия от поглед, в случай че някой отвореше задната врата. Не би трябвало някой да дойде да ме търси, поне не и ако не останех тук твърде дълго, но исках да се уверя, че ще ме оставят на мира поне за няколко минути.

Но изминаха само две, преди една обувка с висок ток да прелети над високата метална ограда на портала и за малко да ме удари в лицето.

– Какво става, по дяволите? – отстъпих крачка назад, опитвайки се да видя в тъмнината откъде беше долетяла обувката.

– Има ли някой там? – попита колебливо нечий глас отгоре.

Преди да успея да отговоря, още една обувка на висок ток долетя при мен.

– Да! – извиках аз и разтърках гърдите си, където особено острото токче ме беше уцелило. – Тук определено има някой!

– Мамка му! – измърмори тихо гласът от другата страна на оградата. – А възможно ли е... просто да се махнеш за малко? – долетя от другата страна, този път малко по-високо.

Устните ми потрепнаха. Гласът беше женски и доста сладък, но леко хаплив и малко писклив в края на фразите, сякаш жената беше притеснена.

– Защо? За да престанеш да ме нападаш с токчетата си ли?

Жената от другата страна се разсмя притеснено.

– Не. За да мога да се изкача по оградата, без някой да ме гледа как несъмнено ще се стоваря долу по задник.

– Искаш от мен да се махна, за да нахълташ на чуждо частно парти? – попитах аз, пристъпвайки малко по-близо в посоката, от която идваше гласът.

Последва няколкоминутно затишие, но жената все пак заговори отново:

– Общо взето, да. Ти можеш да влезеш обратно вътре и да се престориш, че никога не съм била тук. Така ще ми спестиш и неудобството от това да ме видиш как се приземявам по задник. А когато вляза вътре, и двамата ще се престорим, че съм била част от това парти. Как ти звучи идеята?

– Или... – започнах аз, спирайки пред портата и хвърляйки поглед нагоре. Беше толкова тъмно, че все още не можех да я видя, но тя бе успяла да привлече интереса ми. Нямаше начин да вляза вътре, докато не зърнех тази малка нарушителка. – Можеш да се качиш по оградата, а аз да ти помогна да слезеш от другата страна, без да се нараниш.

– Обещаваш ли, че няма да ме издадеш? – попита разтревожено тя. Беше толкова близо, че ако дърветата не бяха толкова гъсти и имаше пълнолуние, можех да зърна и лицето зад този глас.

– Зависи – отвърнах аз и пъхнах ръце в джобовете на панталона си. – Ти обещаваш ли да не създаваш проблеми на събитието?

– Да не си от охраната? – попита тя с глас, в който съвсем ясно долових неудобство.

Разсмях се и смехът отекна в гърдите ми.

– Не съвсем.

След това настана тишина за толкова дълго, че започнах да се чудя дали тя не си беше тръгнала. По някаква причина стомахът ми се сви леко при мисълта, че никога нямаше да видя лицето, стоящо зад този глас. Прочистих гърлото си и попитах:

– Ще слизаш ли или?

Тя изстена и в тялото ми се разля вълна на облекчение, когато разбрах, че не си е отишла.

– Май нямам друг избор. Тези обувки ми струваха цяла заплата.

Стрелнах с поглед обувките, преди вниманието ми да се насочи отново към горния край на оградата.

След още няколко въздишки и проклятия, долетели от другата страна, най-накрая едно загоряло от слънцето ходило и бедро се появиха горе.

Тя беше руса, с коса до раменете, но заради мрака не можех да видя лицето ѝ добре.

Присвих очи, опитвайки се да различа чертите ѝ.

– Ще броя до три, а ти скочи и ще те хвана.

Косата ѝ се развя от вятъра, когато тя кимна.

– Добре – отвърна колебливо.

– Едно... – започнах аз и вдигнах ръце във въздуха, за да ѝ помогна – две...

– Почакай! – извика тя и премести леко тежестта си горе. – Откъде да знам, че няма да ме оставиш да се стоваря по очи?

– Май ще трябва просто да ми се довериш – отбелязах аз и размърдах пръсти, макар да бях наясно, че тя не можеше да ги види.

Жената се разсмя саркастично и смехът ѝ отекна сред дърветата.

– Да се доверя на напълно непознат, който става свидетел как извършвам нарушение? Ема, ти наистина стигна дъното...

Ема.

Заиграх се с името в ума си и изненадващо ми се прииска веднага да разбера всичко за нея.

– Добре, Ема – започнах аз с малко по-тих глас, – имаш два избора. Можеш да ми се довериш, че ще те хвана и ще влезеш на партито, на което си положила толкова усилия да се вмъкнеш, или просто можеш да скочиш обратно от другата страна и да се прибереш вкъщи, чудейки се какво ли щеше да се случи, ако се беше доверила на един красив непознат в мрака.

– Много дръзко от твоя страна да се наричаш красив.

Думите ѝ ме разсмяха. Смехът просто се изтръгна дълбоко от гърдите ми. Точно този момент не беше най-подходящият да ѝ кажа, че миналата година бях обявен за най-секси мъжът на планетата. Пиарът ми ме беше принудил да заснема фотосесия и няколко интервюта за медиите по този повод. Не че това бе любимата титла, с която някога се бях окичвал, но бях достатъчно уверен, за да знам, че повечето хора ме възприемаха за красив.

– Защо просто не скочиш долу и не прецениш сама? – отвърнах рязко аз. Отчаяно исках тя да захапе примамката и да скочи.

Изчаках отговора ѝ, но вместо това тя направи последното, което бях очаквал – скочи от върха на оградата без никакво предупреждение.

Изпищя, когато се стовари върху мен.

– По дяволите – измърморих аз и ръцете ми се вкопчиха в бедрата ѝ, а краката ми потънаха в тревата, докато се опитвах да попреча и на двама ни да се стоварим на земята.

Непознатата на име Ема се вкопчи в ръцете ми, сякаш се бореше за живота си. После обгърна врата ми и треперещото ѝ тяло се притисна плътно в моето.

– Какво стана с обратното броене? – попитах строго аз.

Тя се разсмя под нос.

– Обратното броене само влошава нещата. Трябваше да го направя отведнъж.

Преди да успея да отговоря, тя се отдръпна от мен. Оставих я да стъпи на земята, уверен, че вече е в безопасност. Искаше ми се да ѝ отвърна нещо духовито, но бях прекалено зашеметен от красотата ѝ, за да заговоря.