От: Сара Джио
//= $labelData ?>Трогателна история за силата на думите, любовта към книгите и истинското приятелство
Трогателна история за силата на думите, любовта към книгите и истинското приятелство
Джун е вицепрезидент на голяма банка в Ню Йорк и макар да е безкомпромисна в работата, напрежението ѝ се отразява. Получава паник атаки, но така и не се вслушва в лекарските съвети да забави темпото. Но когато научава, че леля ѝ Руби е починала и ѝ е оставила своята книжарница за детски книги и малкия апартамент над нея в Сиатъл, Джун заминава за родния си град. Възнамерява да продаде всичко възможно най-бързо, но спомените за леля ѝ, очарованието на квартала и възродената любов към книгите я карат да остане.
В книжарницата се натъква на писма между леля си и покойната Маргарет Уайз Браун – авторката на любимата детска книжка на Джун, „Лека нощ, луна“. Двете са били близки и са споделяли най-съкровените си тайни. Увлечена и очарована от всяко следващо разкритие в писмата, Джун неусетно започва да се радва на малките неща. Не след дълго усеща ползотворния ефект върху своето здравословно и психично състояние. За това допринасят и срещите със собственика на италианския ресторант до книжарницата, привлекателния Гавин. Джун се осмелява да напусне престижната си работа в Ню Йорк и се впуска в едно вълнуващо приключение, което ще ѝ разкрие коя е тя всъщност.
ISBN | 9789542623670 |
---|---|
Тегло | 0.250000 |
Цветност | черно/бяла |
Издател | Хермес |
Корица | мека |
Размери | 13х20 |
Преводач | Дафина Янева-Китанова |
Брой страници | 304 |
Дата на издаване | 2024 г. |
Език | български |
Книжарницата беше точно такава, каквато я помнех, макар че като мен, предполагам, показваше признаци на остаряване. От тухлената фасада, която винаги е изглеждала малко старовремска, беше опадала мазилка. Големите панорамни прозорци с бели корнизи отпред се нуждаеха от старателно измиване. Над старата зелена врата все още гордо висеше табелата:
Синята птица
Книжарница за деца
Основана през 1946 г.
Бръкнах в чантата си и извадих плика с ключа. Адвокатът беше любезен да ми го изпрати за една нощ. Когато разговаряхме по телефона, той ми обясни, че Руби боледувала месеци преди смъртта си. Книжарницата била затворена поне половин година, може би и повече.
– Руби просто не можеше да се справя – поясни той. – Но тя се опитваше да се държи до самия край.
При мисълта за това сърцето ми се сви. Върховете на пръстите ми отново изтръпнаха.
– Мис Андерсън – попита той. – Добре ли сте?
– Да. – Седнах и бързо започнах да търся в чантата си поредното хапче за кръвно налягане.
Пъхнах ключа в старата месингова брава и вратата се отвори с проскърцване и лек звън. Спомних си звънчетата, които леля Руби завързваше за дръжката на вратата. Наричаше ги „пеещи камбанки“. Руби умееше да превръща и най-обикновените неща във вълшебни. Аз се усмихнах, затворих вратата след себе си и влязох в старата книжарница, вдишвайки въздуха на моето минало.
Токчетата ми потропваха по дървения под и стаята пред мен изгуби ясните си очертания, когато очите ми се насълзиха. Ето го бюрото на леля Руби, отрупано с папки и документи. Книгите бяха наредени нестабилно една върху друга, подпрени от стария черен телефон с шайба, който тя отказваше да смени. До бюрото се намираше къщата за кукли във викториански стил. Наведох се и вдигнах един миниатюрен диван, обърнат на пода. Със сестра ми седяхме тук с часове и си играехме, представяйки си мечтания свят, в който имахме собствени спални, хубави дрехи и майка, която не ни изоставя постоянно. Издухах слой прах от покрива и пренаредих мебелите в библиотеката така, както винаги съм ги харесвала: дивана отдясно, масата отляво и място за коледната елха. Руби беше направила малки украшения за нея, боядисвайки зрънца черен пипер в червено, и ги беше залепила по клоните.
Изправих се и погалих с ръка изумруденозелените стени на книжарницата. Цветът на боровете, така го наричаше Руби. Боята се беше олющила на места, но не се забелязваше много, тъй като стените бяха покрити с фотографии и картини. Крава, която прескача луната, висеше до черно-бяла снимка на Роалд Дал с автограф. Той беше написал: „На всички деца от „Синята птица“ – никога не спирайте да фантазирате“.
Разтворих избелелите стари завеси на зелено-жълти райета. Някога те изглеждаха разкошно, но вече бяха прашни и избелели от слънцето, оръфани по края. Усмихнах се на себе си, спомняйки си, че леля Руби ми беше показала снимка на циркова шатра с оранжеви и бели райета, която я бе вдъхновила за завесите. Щракнах ключа за осветлението и кристалният полилей над главата ми се опита да прогони мрака. Очевидно липсваха доста електрически крушки. Отбелязах си да ги сменя.
По задното стълбище се изкачих към апартамента на Руби над книжарницата. Той е малък, но заради високите тавани и голите тухлени стени изглежда по-голям, някак величествен. И макар да знаех, че Руби бе починала преди няколко месеца, жилището не изглеждаше пусто. Сякаш тази сутрин тя беше приготвила за закуска яйца и препечен хляб и беше отишла да се разходи около Грийн Лейк. Тостерът все още беше включен в контакта, на малката печка имаше чайник, а от крана тихо капеше вода в мивката.
Надникнах през вратата в малката стая до кухнята, където някога живеехме с Ейми. Двете единични легла все още бяха там, както и малкото нощно шкафче. Порцелановата лампа със своя ретроабажур, украсен с пискюли, стоеше върху махагоновата странична масичка. Проправих си път към леглото на Руби между кутии с разни сувенири и купчини от книги, високи почти колкото мен. Леглото беше покрито старателно с познатата ми пурпурна кадифена кувертюра, сякаш Руби беше очаквала компания, оправяйки го за последен път. Прокарах ръка по меката тъкан, протрита в средата. Тя често седеше тук с книга в ръка, след като затвореше книжарницата в пет часа вечерта. Така изчакваше до осем, за да вечеря „модерно късно“, както казваше.
Разглеждах познатата ми декоративна възглавница и очите ми се насълзиха. Когато бях на десет години, бях избродирала върху калъфката розова роза и я бях подарила на леля Руби за рождения ѝ ден. Беше я запазила през всички тези години. Беше я гледала всеки ден, когато се събужда и когато си ляга. Мислила ли си е за мен? Не бях го искала, но когато напуснах Сиатъл, бях изоставила и Руби заедно с миналото си. Сърцето ми се сви и не можех повече да потискам емоциите, които изпитвах.
– О, Руби – изплаках аз.
Усетих, че се задушавам, когато струя хладен въздух полъхна от старите двукрили прозорци. Потръпнах и погледнах надолу към нощното шкафче, където имаше малка махагонова кутия за бижута, снимка в рамка на мен и сестра ми и стария овален медальон на Руби със златна верижка. Спомнях си как висеше на врата ѝ преди толкова много време. Двете със сестра ми я питахме какво крие в него, но тя само ни се усмихваше загадъчно и го прибираше обратно под пуловера си.
– Когато пораснете... – казваше тя.
Но така и не успяхме да разберем тайната му.
Взех колието и го окачих на врата си, но не отворих медальона. Не, не заслужавах да видя какво има вътре. Щях да го нося, за да ми напомня винаги за Руби. Никога нямаше да я забравя. И ще пазя тайната ѝ.
Подобно на Руби, скрих медальона под пуловера си и тогава до кутията за бижута забелязах бял плик с надпис „Джун“. Почеркът безспорно беше на Руби. Отпуснах се върху леглото и отворих плика.
Скъпа моя Джун,
Ако четеш тези редове, значи вече не съм между живите. Знаех, че краят наближава. Затова подготвих това място за теб. Изпращат ме в старчески дом. Господи, аз в старчески дом! Можеш ли да си представиш?
Спрях да чета и изтрих нова сълза, сякаш чувах шеговития тон на Руби.
Но ми казват, че е време. И така, сложих нови чаршафи на леглото и оправих кухнята. Съжалявам, че подът е в такова състояние. Тези дни ми е трудно да се разделя с каквото и да било, така че се опитвам да запазя всичко. Просто ще се радвам, ако останеш тук. Чувствай се като у дома си. Наистина се надявам да го направиш, защото сега това е твоят дом, Джун.
Книжарницата е предопределена да бъде твоето наследство. Виждаш ли, скъпа моя, ние с теб гледаме на живота по един и същи начин. Знаех го още когато беше малко дете. Сестра ти играеше с часове с куклите си, а ти седеше до прозореца с книга в скута, отворила широко очи. Ти обичаше книгите като мен. Надявам се, че и до днес не си изгубила любовта си към литературата, откривателския дух и способността да се удивляваш.
Не ми беше лесно, след като ти напусна Сиатъл. Но разбирах защо трябваше да заминеш. Трябваше да разпериш криле и да полетиш. И ти го направи. Иска ми се само от време на време да беше долитала до дома, защото много ми липсваше.
Надявам се, че ще обикнеш нашата книжарница и ще се грижиш за нея така, както го правех аз. Няма да ти е лесно. Децата вече не четат така, както го правеха по мое време. И да си призная, притеснявам се, че любовта към книгите умира. Детската литература днес е в бедствено положение. Дори и най-лоялните ми читатели не могат да устоят пред блясъка на медиите, пред съблазънта на онова нещо, наречено интернет. Преди две години в книжарницата често идваха едно малко момче на име Стюарт и майка му, Джини. Когато започвах да чета, той ме слушаше с широко отворени очи, като омагьосан. Но той престана да идва толкова често и когато майка му го доведе миналото лято, видях, че искрата е угаснала. Майка му се оплака, че напоследък се интересува единствено от филми и видеоигри. В резултат на това книгите не говорят на въображението му, както по-рано.
Направих всичко, което можех, всичко, на което бях способна. А сега го оставям на теб. Този проблем трябва да го реши следващото поколение. Какво е детството без приказки? И как децата ще могат да се влюбят в приказките без книжарници? Компютърът не може да ги замени.
Знам, че запазването на книжарницата ще бъде предизвикателство. Но аз вярвам в теб, Джун. Ако някой може да спаси тази книжарница – това си ти.
Така че оставям това любимо място на теб, а с него и всичките му тайни. А те са много и всички чакат да ги откриеш.
Както казва Биатрикс Потър: „Какъв рай може да е по-реален от това да запазим духовния свят на детството, укрепен и балансиран със знания и здрав разум?“
И това е, което ще намериш тук, мило мое дете.
С любов,
винаги твоя леля Руби
Притиснах писмото до гърдите си и въздъхнах. Тя искаше да спася книжарницата. Поклатих глава. Но как бих могла? Аз живея и работя в Ню Йорк. Не мога да остана в Сиатъл. Не мога да го направя.
Тогава чух гласа на Руби: Можеш, скъпа.
И за миг даже ѝ повярвах.