Кои сме ние?

Смисълът на живота

Какво формира човешката психика? Отговорът, който невробиолозите дават на този въпрос, е стряскащо прозаичен: мозъкът ни се е развил в хода на еволюцията. Може да се каже, че той е плод на еволюцията, което означава, че и ние, хората, с нашите предпочитания и поведение също сме плод на еволюцията. Строежът на психиката ни служи на интересите на еволюцията. Какъв план обаче следва еволюцията, какъв е главният ѝ интерес, каква е висшата цел на битието? Един от отговорите на съвременната наука гласи: еволюционният смисъл на живота е да разпространим гените си. Тук дори не става дума за опазването на вида. Видът може да отмре или да се промени. Става дума само за предаването на нашите гени. Тази теория бе представена преди 40 години от британския биолог Ричард Докинс  в най-известната му книга, „Себичният ген“. Той обяснява също, че в борбата за оцеляване гените се държат егоистично и проявяват себеотрицание само когато това служи на дългосрочните им цели. Така погледнато, готовността да помогнем на другите например има смисъл само защото човек може по-добре да предаде и опази гените си, ако си сътрудничи с околните. Редица естествоизпитатели са на мнение, че ние всъщност сме създадени да се конкурираме. Дарвинистите, последователи на Чарлз Дарвин , подкрепят теорията, според която в борбата между различни видове, форми и гени се решава кой ще оцелее и ще даде поколение. Изводът е, че и човекът участва в тази борба. Когато по изключение сътрудничи, вместо да се конкурира, това в крайна сметка също служи на волята му за победа.
Това виждане за човешкото битие обаче изключва всичко, което разбираме под „смисъл на живота“. То звучи бездушно, неромантично и неидеалистично. Освен това противоречи на конкретни факти, с които непрекъснато се сблъскваме в ежедневието си: защо например хората рискуват живота си, за да спасяват други, дори когато не става дума за собственото им потомство, и макар да е ясно, че това им действие не може да спомогне за предаването на гените им? Тъкмо обратното: чрез евентуалната си смърт тези „делнични герои“ дори рискуват да „пропилеят“ гените си в името на своята жертвоготовност и човечност. Всички знаем за такива събития от медиите: по време на наводнение млад мъж скача в придошлите води, за да помогне на двама напълно непознати старци, които се носят безпомощно по течението. Самият той за малко да се удави, но в крайна сметка успява да спаси себе си и другите. Въз основа на биологичната си обусловеност би трябвало да определим подобно животоопасно действие като глупаво. В действителност обаче става точно обратното: обичаме тези хора заради самоотверженото им поведение.
Интуицията ни подсказва, че „смисълът на живота“ не може да се състои само в това да предадем гените си и да се конкурираме с околните. От гледна точка на психолозите и философите това определение обхваща само частица от същността на човешкото битие. Известният биолог, изследовател и автор на бестселъри Гералд Хютер също не е съгласен. Според него дори ако от астрофизична гледна точка не съществува нищо, което да отговаря на представата ни за смисъл, ние не бихме могли да живеем, без да придаваме (субективен) смисъл на съществуването си. Имаме нужда от ориентир, който да надхвърля личното ни битие. Нуждаем се от представа какви искаме да бъдем и какво искаме да правим с живота си. В противен случай рано или късно ще изпаднем в дезориентация.
„Човекът е същество, което размишлява върху въпроса какво е човекът. Никое друго създание не прави подобно нещо – смята философът Вилхелм Шмид. – Дори само фактът, че хората от всички култури и във всички епохи са гледали към звездите, ни кара да заключим, че те с възхита са отправяли взор отвъд онова, което е било в краката им, за да се възприемат в един по-мащабен контекст.“ 
Големите религии от дълбока древност дават отговори на тези основополагащи въпроси и предоставят на много хора ориентир под формата на строг набор от правила. И днес вярващите вероятно биха възразили остро срещу теорията за „себичния ген“ и самоцелното опазване на вида. В наши дни обаче много хора вече не искат богословски отговори на въпросите си. Това се дължи и на факта, че някои свързват религията с човеконенавистнически догми и че християнството дълго е проповядвало против Аз-а. Това създава недоверие, когато се касае за дълбоко лични въпроси.
Мнозина търсят отговори и ориентир извън големите световни религии. Така например едно изследване на фондация „Бертелсман“ показва, че религиозността в Германия намалява, но бива заменена от различни форми на духовност. Тази преориентация не зависи от образователния ценз: копнежът по един мащабен общ контекст, по един божествен план, по една вселена, разположена изцяло извън нашата физическа реалност, съществува не само в академичните среди. У мнозина е налице вродена – може би дори генетично заложена – потребност от търсене на смислов контекст. В „Еволюция на любовта“  Гералд Хютер пише, че учението за Христос и любовта към ближния, която да обедини цялото човечество, отразява най-съкровените ни желания. Копнежът за човечност и ориентацията спрямо свързаните с нея ценности като всеотдайност, себеотрицание, преданост и доброта са непокътнати. Повече от очевидно е, че ние, хората, се нуждаем от емоции, които да придадат стойност на живота ни. Когато човек не може да изпитва емоции, както е например при хората, страдащи от тежка депресия, животът губи стойността, а с това и смисъла си.

Отклонение: Защо се нуждаем от повече състрадание и самоосъзнаване
Тук бих искала да споделя в какво се състои лично за мен смисълът на живота. Смятам, че състраданието и самоосъзнаването са ценностите, които (би трябвало да) отличават нас, хората. Важна част от смисъла на моя живот е да проявявам състрадание, да наблюдавам самата себе си и да насърчавам други хора към повече състрадание и самоосъзнаване. Паралелно с алтруистичната си нагласа мисля също, че човек трябва да се радва на живота. (Това обаче за съжаление не решава проблемите по света, а допринася само за личното ни благополучие.) Мисля, че много от проблемите по света възникват, защото на хората им липсва самоосъзнаване и състрадание. Ужасният гняв и агресията, които ни заобикалят всеки ден и с които някои хора принизяват, обиждат, унижават, нараняват, изтезават, убиват други хора и водят войни, по същество се дължат на липса на състрадание и самоосъзнаване. Изумява ме омразата към различните, която толкова много хора хранят открито или тайно. Потресаващо е, че хора биват третирани враждебно или дори убивани заради религията, етническата си принадлежност, пола, фигурата или външния си вид. Грубостта и враждебността не спират да ме ужасяват. Смайващо е също какви сткрадания причиняваме на животните и на околната среда. Убедена съм, че ако успеем да изпитваме повече състрадание и да открием истинските причини за агресията си, ще бъдем много по-миролюбиви. Обикновено хората, които трудно изпитват съчувствие, сами не са получавали такова. Когато родителите не проявяват емпатия към децата си, децата възприемат същото поведение: трудно им е да възприемат собствените си емоции и да се справят с тях. Липсата на състрадание се дължи на блокирани емоции – за да можем да съчувстваме, имаме нужда от достъп до собствените си чувства. Липсата на състрадание може да бъде причинена и от травма. Много деца по света преживяват травми и има опасност като възрастни сами да се превърнат в насилници. Гневът се поражда от страх, безсилие и чувство за малоценност. С помощта на самоосъзнаването човек може да разпознае тези вътрешни процеси и да им противодейства. Ето защо смятам личното самоосъзнаване за политическа необходимост. Колкото по-осъзнат е един човек, толкова по-наясно е с идеалите и ценностите си. Колкото по-стриктно се придържа човек към тези координати, толкова по-мъдър е. А мъдрият човек проявява състраданието, от което обществото ни се нуждае толкова силно.