Южнобългарска хроника

Както всяка неделя, когато не беше дежурен в пехотната дружина, и сега поручик Никола Найденов повика файтон и пое към Станимака.

Беше светла майска утрин, слънцето бързо побеляваше, а за Пловдив и Пловдивското поле това означаваше, че денят ще бъде горещ и душен.

Когато файтонът напускаше града, при един завой поручикът долови аромата на липов цвят и се усмихна: навярно и в родния му дом липите вече цъфтяха – баща му беше засаждал по една при раждането на всеки от синовете си, а те – Георги, Никола и Петко, се бяха появявали на бял свят през пет години.

Четвърт век! – мислеше си поручикът – мургав мъж с черна брадичка – и виждаше своята липа – до стария каменен зид, настрана от останалите две, които се вишаха в горния край на просторния двор.

Станимашкият път беше разбит, файтонът се накланяше ту на една, ту на друга страна, но младият офицер беше свикнал с такива пътувания, люлеенето го караше да затваря очи и да си представя приятни, леко замайващи неща.

...Евгения или Жени, как да ви наричам? Тя се смееше и трапчинката на малката, нежна брадичка ставаше още по-дълбока.

Във Военното училище Найденов винаги бе имал отличен по френски език, но пред нея не смееше да произнесе дори една фраза – Евгения беше учителка в Девическата гимназия по „езика на Волтер и Юго“ – както сама се представяше.

– Господин поручик, ще спираме ли в Орта хан? – попита през рамо файтонджията.

Орта хан беше на половината път от Пловдив до Станимака – тук в неделя при хубаво време трудно можеше да се намери свободна маса, идваха и от двете посоки с файтони, двуколки, та и с талиги, приспособени за пътуване на цели семейства. За мераклиите винаги имаше синджирлия станимашка ракия, калпаклия червено вино, гръцки и френски коняци, а наденичките и кюфтетата на бай Ставри бяха прочути в цялата околност. Имаше и три вида родопско сирене – прясно, малко солено и „яко“ солено, само за мезе на вино. Ракията и мастиката вървяха, както бе обичай навсякъде, с безплатните дванайсет мезета – „дузико“ – в малки чинийки, за по няколко хапки, които караха клиентите да повтарят и потретят поръчката за пиене.

Поручик Найденов махна с ръка на файтонджията да продължи, бе наумил да се срещне с Никола Кръстев – главния учител в Станимака. Разбира се, най-напред щеше да отиде при братята си. След смъртта на баща им той се отнасяше към бате си Георги с уважение, което му се полагаше като първороден син. Петко беше най-малкият – на двайсетина години, още ергенче – бърз, припрян – приличаше на баща им. А Никола и бате му Георги бяха бавни, разсъдителни хора – като майка им, която шеташе из къщи с тиха, ситна стъпка, с отмерени, сигурни движения. За нея казваха, че прави най-хубавия станимашки балсуджук от шира и орехови ядки, а освен това лекуваше малки деца с баене.

В Станимака поручикът не ходеше с празни ръце – знаеше вкъщи кой от какво има нужда. Сега носеше за майка си нова шамия – за лятото, на снаха си – коконски жълти обувки, за децата – фурми, цариградски смокини, нанизани на върви, едри лешници от Гърция и пестил от кайсии. Петко боледуваше от малария и не можеше без сулфато. Не бе забравил да купи и една петлитрова дамаджана с айвалийски зехтин – братята му, макар да се трудеха от тъмно до тъмно на нивите и на лозето, живееха с преброени пари. Тоя път бате му Георги щеше да получи отдавна обещания револвер.

Знам за какво му е притрябвало оръжие – мислеше си младият румелийски офицер.

И знаеше, и не знаеше. Още през зимата бе подразбрал, че нещо се крои в Пловдив и в областта. Това не бяха само призиви за съединение с Княжество България на измислената в Берлин автономна област със смешното название „Източна Румелия“. Миналата година Народната партия в борбата си с либералите („казионните“) раздуха идеята за съединение. Само „казионните“ бяха за преназначаването на Алеко Богориди. На митинги и събрания по градове и села в областта бяха гласувани резолюции и в Цариград бяха изпращани делегации в негова защита. Но въпреки това султан Абдул Хамид назначи за генерал-губернатор с титлата „везир“ Гаврил Кръстевич, който дотогава беше главен секретар и директор на вътрешните работи.

Окачените по шиите на конете звънчета леко позвънваха.

Поручик Найденов разкърши плещи, приведе се, като че се канеше в следния миг да скочи от файтона – вече влизаха в засенчените улици на Станимака. Тук, където баща му, преселник от село Новаково, се бе надявал да се изтръгне от селската си участ – бяха го примамили станимашките лозя, мислеше, че ще завърти търговия с вино, но след някоя и друга година пак се бе върнал към житото и царевицата. Лозе, разбира се, имаха и след ранната смърт на Иван Найденов, най-големия му син, Георги разбра, че пò има сметка да оставя виното да се вкисне и да го продава на оцет. Всяка есен той обикаляше пловдивските улици с бъчва, поставена на двуколка – по това време слагаха туршиите и оцетът се харчеше.

Старата бащина къща беше в самия край на града, по пътя откъм Пловдив, и файтонът скоро спря пред високата дървена порта.