Езикът на любовта

В пет без петнайсет изпратих Ло да си върви, за да се подготви за срещата си. В шест и половина, след като Хуан, нашият куриер, взе последната партида доставки, реших, че стига толкова за днес. Закопчах си палтото, взех каишката на Сам и излязох на тротоара. Спонтанно избрах един от последните елхови венци, взех и букета, който бях направила по-рано, после заключих магазина.

Пазарът беше тих, но това не беше обичайната вечерна тишина. Това беше самотна тишина. Хората бяха някъде другаде – пиеха топли напитки край запалени камини, седнали до любимите си хора. Около тях цареше щастие.

Въздъхнах и тръгнах към дома. Няма значение. Не се нуждаех от някого на Бъдни вечер. Аз не бях като Ло. Не бях като Флин. Не бях като... другите. Достатъчни ми бяха Сам, хубава книга и чаша вино. А след това щях да си легна. Значението на празниците беше преувеличено, особено на този празник.

Минах покрай будката за вестници и се запитах какво ли прави Мел тази вечер. Светлините в пекарната „Мериуедър“ бяха приглушени. Зачудих се дали Илейн беше успяла да изпълни всички поръчки за пайове. Представих си я на Хамлин Стрийт, понесла поднос с пуйка или печено, или нещо подобно, което хората ядяха на Бъдни вечер, застанала начело на семейната трапеза, сияеща от любов. Пресякох празното фоайе към асансьора. Бърнард си беше отишъл у дома и аз помислих и за него. Представих си го как седи с горещ пунш до жена си Шарън и мисли за снежните облаци.

Вратите на асансьора се отвориха и аз натиснах бутона за четвъртия етаж. Миг по-късно отключих вратата на апартамента си и влязох в тъмното антре. Сам започна да пие вода от купата си, а аз оставих ключовете. Вдигнах венеца и го окачих на гвоздея от вътрешната страна на вратата, след което поставих вазата с цветята на полицата над камината, където би ги поставила мама.

– Весела Коледа, Сам – казах. Той бе единственият, който можеше да чуе леката тъга в гласа ми, лекото потрепване. Бръкнах в джоба за мобилния си телефон и намерих розовия плик, който бях прибрала тази сутрин.

Запалих лампата в кухнята и разгледах непознатия почерк. Нямаше обратен адрес, но пощенското клеймо беше от Сиатъл. С любопитство го отворих и се облегнах на плота, докато оглеждах картичката за рожден ден, след което започнах да чета написаното:

Скъпа Джейн,

Ти не ме познаваш, но аз се запознах с теб в деня на твоето раждане. В този ден ти получи рядък и специален дар, предаван от поколение на поколение само на малцина избрани. Благодарение на него ти имаш способността да виждаш любовта във всичките ѝ форми така, както другите не могат. Но заедно с този дар идват голяма отговорност и задача, която трябва да изпълниш преди следващия ти рожден ден, преди залез-слънце в деня, в който ще навършиш трийсет години. Останалото трябва да ти кажа лично. Моля те да се срещнем в апартамента ми на Пайъниър Скуеър в деня след Коледа. Ела да пием чай в два часа. Живея в сградата „Уолдрон“ на Мейн Стрийт, апартамент 17. Ще те очаквам.

Колет Дюбоа

Оставих картичката на плота, сякаш беше заразена с антракс.

Поклатих глава, събух си обувките и се приближих към прозореца във всекидневната, който гледаше към залива Елиът. Бях изтощена след дългия ден. Изведнъж чух гласа на Бърнард в главата си: „Десетина сантиметра сняг довечера... Виж тези снежни облаци... Те ни показват това, което трябва да видим“.

Небето беше тъмно, но на светлината от уличните лампи видях танцуващите във въздуха снежинки. Бяла пелена започваше да покрива улицата долу.

Мислех си за картичката на плота и загадъчните думи в нея: „...ти получи дар... да виждаш любовта във всичките ѝ форми така, както другите не могат“. Мислех си колко мъглива беше любовта за мен, колко неясна. И въпреки че помагах на хората да изразяват любовта си чрез цветята, аз самата не знаех нищо за нея. Съвсем нищо. Спомних си за приятеля ми от колежа, който скъса с мен заради съквартирантката ми; за главния готвач, който критикуваше готвенето ми, след което измени мнението си, когато опита моя ябълков пай (който купих тайно от „Мериуедър“); за студента по медицина, с когото излизах миналата година за две седмици, който се оказа, че се среща с всяка трета жена в Сиатъл.

Аз? Да мога да идентифицирам любовта?Това някаква нелепа шега ли е?Обмислях дали да се обадя незабавно на Флин и да го наругая.Това беше типично в негов стил.И ако отида в онзи апартамент на Пайъниър Скуеър, със сигурност щеше се окаже номер.Ще почукам на вратата и там ще ме посрещне някой от неженените му приятели, готов да ме покани на среща от съжаление.Настръхнах.

Сам ме побутна по крака и аз го почесах по врата.

– Само ти си ми нужен, Сам – казах и притиснах носа си към прозореца. Гледах как снегът се сипе от небето като брашно от голямо сито. Тогава си спомних образа, който видях в облаците тази сутрин. Не казах на Бърнард, разбира се. Нямаше да кажа на никого. Но то беше там, като живо: сърце. Перфектно оформено сърце, увиснало от небето като въздушен балон.