Количка
Вход

Дневникът на свекървата

От: Мария Метлицкая

Налично на склад – доставка между 1-3 дни
SKU
201012017
Специална цена 12,76 лв. Редовна цена 15,95 лв.

3,19 лв. 20 %

​Най-забавният роман за най-деликатните отношения
Най-забавният роман за най-деликатните отношения

Този пълен със забавни истории, самоирония и житейска мъдрост дневник се води от Елена – московска интелектуалка, чието спокойно и подредено ежедневие е разтърсено от най-големия катаклизъм за една майка с единствено дете син. В живота й се появява най-страшната особа от женски пол – бъдещата й снаха, с която тя ще трябва да дели Даня. Нюся определено не е подходящата половинка за този красавец с телосложение на римски атлет (както го описва майка му). Затова Елена едва прикрива своята неприязън към момичето и провинциалните му родители. Дълбоко в сърцето си новоизлюпената свекърва предусеща, че бурята тепърва ще се разрази. А както мнозина знаят от собствен опит, при такива яростни сблъсъци няма победители.
Повече информация
ISBN 9789542620273
Тегло 0.2800
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Преводач Нели Пигулева
Брой страници 320
Дата на издаване 2020 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Дневникът на свекървата
Вашият рейтинг
Аз съм добронамерен човек, със сигурност няма да тръгна да се заяждам с никого заради някакви незначителни неща. Но също така е вярно, че не прощавам подлости и предателства – в това отношение съм твърда като скала.  
Най-добрите ми приятелки са ми още от детинство, а пък хората, с които съм в добри отношения, са безброй. Бързо и с лекота установявам контакт. Вярно, с годините потребността от нови запознанства намалява все повече и повече. Какво да се прави, душевна преумора. Случват се и такива работи. Все повече ми се иска да си остана насаме със себе си. Да си помълча. Да почета книжка, да поразмишлявам за вечните неща.
Имам си своя спалня, заслужила съм си личното пространство. Как жадувам за покой и почивка! Но… както е известно, покоят… Предупреждавам моите хора у дома, затварям плътно вратата в моята стая – и край! Няма ме у дома. Освен това окачвам на вратата табелка, която съм си взела от един хотел на морето - „Моля, не ме безпокойте“. 
Но ако трябва да бъда честна, моите хора игнорират табелката. На всеки десет минути вратата в стаята се отваря. Когато това се прави рязко – значи влиза синът ми. Ако е по-плавно – това е мъжът ми. Явно той е по-добре възпитан. Синът ми смята, че за него достъпът към мен е винаги свободен. Няма на кого да се сърдя, сама съм си виновна - аз съм го научила така. И това е самата истина – винаги съм готова да го приема и да го изслушам. Независимо от главоболието, интересната книга, разговора по телефона с приятелка или връхлитащия ме както нежна вълна сън. 
Синът ми просто е убеден, че той е най-важният човек в моя живот. И е напълно прав. Аз сама съм му го внушила. 
Преди обичах да посрещам гости. Въпреки огромния недоимък бяхме радушни и гостоприемни. От нищото успявах да подготвя изобилни маси. Не се плашех и от най-трудоемките ястия – правех пирог, приготвях желирани меса, измайсторявах пача. За чая изпичах сладкиш „Наполеон“. Дванайсет блата. Майчице! Обзема ме ужас само като си спомня. И не мога да повярвам – аз ли съм го правила всичкото това? 
Сега много неща са се променили. Нямам нито желание, нито сили да се въртя по две денонощия край мартеновата пещ. Според мен хората изобщо престанаха да си ходят по гости. По-лесно е да се видите в някое кафене или ресторантче. Парите са същите. Затова пък удоволствието и свободата са ви гарантирани. 
Но днес случаят е друг. Днес аз трябва, направо съм задължена, да посрещна гости у дома. И да се въртя покрай печката. И да подреждам маса. И да общувам – дори и изобщо да нямам никакво желание за това. 
Защото днес ще имам необикновени гости. По-точно, гостите са си съвсем обикновени (дори си мисля, че са твърде обикновени). Но затова пък ситуацията изобщо не е обикновена. 
Работата е там, че моят обожаван и единствен син Данила е решил да се жени.  
На двайсет и три години. Глупавичък е, разбира се, но какво да се прави? Както се казва, любов до гроб. Не могат да живеят един без друг. Не могат да дишат. Цяла нощ чувам да подрънкват есемеси. Заспивам под звуците на това подрънкване. Някъде към пет сутринта. 
За своите двайсет и три години Данила вече има доста богат и бурен личен живот – просто започна отрано. Той пламенно ме убеждава, че Нюся е неговата половинка. По всички параметри. По всички – това, естествено, е изключително важно. От друга страна, честно казано, на мен ми е омръзнало да не спя нощем. Да го чакам да се прибира от купони. Така че вероятно в неговата ранна женитба може да се намери дори нещо положително и за мен. Може най-после да кротне, с надежда си мисля аз. 
А пък и честно казано, се отнасям към любовта с голямо уважение. Не е дадено на всеки, между другото.
И така, те двамата са решили да се оженят. Аз пламенно и убедително, както ми се струваше на мен самата, предлагах граждански брак! Защо да не опитат като начало без материални, така да се каже, загуби? 
Нюся ми се обиди до смърт. Все едно че съм я засегнала! Казано накратко, тя не прие моите напълно разумни доводи. Близо две седмици се надуваше. Отказваше да вечеря. На тръгване се сбогуваше сухо. Аз опитвах и така, и инак. Честно казано, изплаших се. Много е рано още на този стадий да си развалям отношенията със снахата. Има време, и това ще стане. Синът ми казва, че Нюся е раним и чувствителен човек. В интерес на истината, на мен не ми изглежда така. Но това беше първият урок, който ми беше преподаден. Аз го разбрах. По принцип аз съм от схватливите. Разбрах, че аз ще се съобразявам със снахата, а не тя с мен. Това, разбира се, усложнява нещата. Но така да бъде. Заради сина ми съм способна на какво ли не.
Сватба – добре, сватба. В края на краищата ще поемем разходите и ще ги преглътнем. Е, тази година няма да отидем на море. На обожаваното от мен море… Срещата с което очаквам през цялата студена и тежка година. Което ми дава сили някак да пропълзя през следващата година. 
Хайде стига с моите капризи. Макар че какво по-нелепо може да съществува от сватба в ресторант? С всички задължителни атрибути. Задължително глупави и неимоверно скъпи. А както разбрах, на Нюся точно това й е необходимо. Бели покривки със светлосини панделки. Водещ идиот, който да дрънка заучени фрази като папагал. Рокля до земята. Воал. Букет на младоженката. Бели гълъби и черна лимузина. 
Всички момичета ли искат това? Не е вярно, не са всички. Аз например никога не съм искала такива неща. Винаги съм смятала, че това е глупаво и пошло. По мое време освен това закрепваха кукла на капака на колата на младоженците. Сега не е кой знае колко по-добре – украсяват колата като катафалка – с изкуствени цветя. 
Даня например също винаги се подсмиваше на това. Казваше, че той никога нямало да допусне такива неща. А по-скоро тиха семейна вечеря в приличен, но не снобарски ресторант и сватбено пътешествие във Венеция, примерно.
Но както е известно, нощната кукувица кука по-силно от дневната. Аз съм дневната. Моето мнение отпадна. Но пък разбрах със сигурност, че Даня действително е влюбен. Как иначе би се съгласил с целия този очевиден кошмар и с тази пошла безсмислица? 
И ето че днес удари часът хикс. Нюсините родители ни идват на гости. За да се запознаем и да обсъдим текущите и предстоящите въпроси и разходи. С една дума, запознай се с нашите. 
Аз вяло предложих да се срещнем в някой ресторант. Даня нададе вой и каза, че сме длъжни да посрещнем сватовете. Тази Нюся успява да компостира мозъка на сина ми. Свалям й шапка. И между другото, си припомням един виц: Майката двайсет години прави от сина си човек, а неговата приятелка е способна за двайсет минути да направи от него идиот. 
Една такава мъничка, слабичка. Да се чудиш на какво й се държи душата… 
А пък ето, моля ви се…