Дивото зове (Котките воини, кн. 1)

Полумесецът грееше и посребряваше меките очертания на гранитните скали. Тишината се нарушаваше само от ромоленето на лъкатушещата черна река и шумоленето на дърветата в отвъдната гора.

В сенките нещо се размърда и отвсякъде плъзнаха меки черни форми по скалите. Оголените нокти блестяха на лунната светлина. Бдителни очи светеха с кехлибарен блясък. И после, като по таен сигнал, съществата се нахвърлиха едно срещу друго и скалите сякаш оживяха от борещи се пронизително пищящи котки.

В центъра на вихъра от козина и нокти едър тъмен раиран котарак притисна сиво-кафява котка на земята и вирна тържествуващо глава.

– Дъбово сърце! – изръмжа котаракът. – Как смеете да ловувате на наша територия? Слънчевите скали принадлежат на Гръмотевичния клан!

– След тази нощ, Тигров нокът, те ще бъдат поредното ловно поле на Речния клан – изсъска пепеливият котарак в отговор.

Откъм брега долетя висок и тревожен предупредителен сигнал.

– Внимание! Още воини на Речния клан!

Тигров нокът се извърна и видя лъскави мокри тела да изпълзяват от реката под скалите. Измокрените воини на Речния клан припнаха нагоре по брега и се хвърлиха в битката, без дори да спрат, за да отърсят водата от козината си.

Тъмният раиран котарак погледна надолу към Дъбово сърце.

– Може да плувате като видри, но ти и твоите воини не сте част от тази гора! – Повдигна устна и оголи зъбите си, докато котката се извиваше под него.

Отчаяният вик на женска котка от Гръмотевичния клан се извиси над врявата. Един як котарак от Речния клан бе притиснал кафявата котка воин по корем на земята. Сега се навеждаше да я захапе за врата, от челюстите му все още капеше вода след преплуването на реката.

Тигров нокът чу вика и пусна Дъбово сърце. С мощен скок отблъсна вражеския воин от котката.

– Бързо, Миша козина, бягай! – заповяда той, преди да се обърне към котарака от Речния клан, който я бе нападнал.

Миша козина се изправи, изстена от дълбоката рана на рамото и побягна. Зад нея Тигров нокът изсъска от ярост, когато воинът от Речния клан му раздра носа. Кръвта го заслепи за миг, но независимо от това той се хвърли напред и впи зъби в задния крак на врага си. Котаракът от Речния клан изпищя и се отскубна.

– Тигров нокът! – извика воин с червена като лисича козина опашка. – Това е безсмислено! Воините на Речния клан са прекалено много!

– Не, Червена опашка. Гръмотевичният клан никога няма да бъде победен! – извика в отговор Тигров нокът, като отскочи и застана до Червена опашка. – Това е наша територия!

Кръв течеше по широката му черна муцуна и той нетърпеливо разтърси глава, като опръска с червени капки скалите.

– Гръмотевичният клан ще отдаде почит на твоята смелост, Тигров нокът, но не можем да си позволим да загубим още един воин – настоя Червена опашка. – Синя звезда никога не би допуснала нейните бойци да водят такава неравностойна битка. Ще имаме шанс да си отмъстим за това поражение.

Той твърдо посрещна кехлибарения поглед на Тигров нокът, след това отстъпи назад и скочи върху един камък на края на гората.

– Назад, Гръмотевичен клан, отстъпление! – извика той.

Мигом неговите бойци се отскубнаха от противниците си. Плюейки и ръмжейки, започнаха да отстъпват назад към Червена опашка. За момент котките от Речния клан изглеждаха объркани. Нима толкова лесно спечелиха тази битка? След това Дъбово сърце нададе победоносен вик. Веднага щом го чуха, бойците от Речния клан надигнаха гласове и се присъединиха към своя заместник-командир в мяукането, възхваляващо победата.

Червена опашка изгледа своите воини. С махване на опашката даде сигнала и котките от Гръмотевичния клан поеха надолу по отсрещния склон на Слънчевите скали, след това изчезнаха между дърветата.

Тигров нокът вървеше последен. На края на гората се поколеба и хвърли поглед назад към окървавеното бойно поле. Лицето му бе неумолимо, очите му – изпълнени с гняв тесни цепки. След това заподскача след своя клан в притихналата гора.

На опустялата поляна седеше самотна сива котка, вперила поглед нагоре към ясното нощно небе. Навсякъде около себе си в сенките чуваше дишането и въртенето на заспали котки.

С бързи и безшумни стъпки от тъмнината изникна дребна котка с костенуркова окраска.

Сивата котка склони глава за поздрав.

– Как е Миша козина? – измяука тя.

– Раните u са дълбоки, Синя звезда – отговори костенурковата котка, като се настани на прохладната нощна трева. – Но тя е млада и силна и скоро ще се оправи.

– А останалите?

– Те също ще оздравеят.

Синя звезда въздъхна.

– Имаме късмет, че този път не загубихме нито един боец. Много добра медицинска сестра си, Пръскано листо. – Тя отново вирна глава и загледа звездите. – Много съм разтревожена от поражението тази нощ. Откакто аз съм лидер, Гръмотевичният клан никога не е бил побеждаван на своя територия – промълви. – Настанаха тежки времена за нашия клан.

Сезонът на новолистието закъснява и се родиха по-малко котенца. Гръмотевичният клан има нужда от повече воини, ако иска да оцелее.

– Но годината едва сега започва – отбеляза спокойно Пръскано листо. – Още котенца ще се родят, когато гората се разлисти.

Широките рамене на сивата котка трепнаха.

– Може би. Но обучението на нашите младежи, за да станат воини, отнема време. Ако Гръмотевичният клан трябва да защитава територията си, в най- скоро време трябва да се сдобие с нови бойци.

– Нима се обръщаш за отговор към Звездния клан? – измяука тихо Пръскано листо, като проследи погледа на Синя звезда към блестящите в тъмното небе звезди.

– Във времена като днешните имаме нужда от напътствията на нашите древни воини, които да ни помогнат. Звездният клан говорил ли е с теб? – попита Синя звезда.

– Не и от няколко луни насам, Синя звезда.

Внезапно над върховете на дърветата проблесна падаща звезда. Опашката на Пръскано листо се изви и козината по гръбнака u настръхна.

Синя звезда наостри уши, но остана безмълвна, докато другата котка продължаваше да се взира нагоре. След няколко мига Пръскано листо сведе глава и се обърна към лидера си.

– Това беше съобщение от Звездния клан – промълви тя. Очите u гледаха отчуждено. – „Само огънят може да спаси нашия клан.“

– Огън? – повтори Синя звезда. – Но от огъня се страхуват всички кланове! Как е възможно той да ни спаси?

Пръскано листо поклати глава.

– Не знам – призна тя. – Такова е съобщението. Звездният клан избра да го сподели с мен.

Лидерът на Гръмотевичния клан втренчено загледа със светлосините си очи медицинската котка.

– Досега не си грешала, Пръскано листо – измяука тя. – Щом Звездният клан е проговорил, то сигурно е така. Огънят ще спаси нашия клан.