Чуй щурците
От: Татяна Попова
Това, което се случи, може да се случи във всяко едно училище. Питам се защо се случи в нашето?
Романът е победител в Деветия национален литературен конкурс „Хермес”.
Това, което се случи, може да се случи във всяко едно училище. Питам се защо се случи в нашето?
Този въпрос си задава младият учител по литература Николай. Същият въпрос измъчва и училищния психолог Емил. Една история за нажежени отношения между учители и ученици, за насилие и секс, за стряскащи зависимости. Кабинет № 204 ще бъде отключен за вас. Готови ли сте да надникнете в мрака на подсъзнанието и пагубните избори? Ще станете свидетели и на една любовна връзка, избухнала между болезнената агония на съвестта и сянката на страстта. „Чуй щурците” е съвременен трилър с оглушителна мелодия.
Вижте повече за книгата и интервю с автора тук.
| ISBN | 9789542619215 |
|---|---|
| Цветност | черно/бяла |
| Издател | Хермес |
| Корица | мека |
| Брой страници | 160 |
| Дата на издаване | 2019 г. |
| Език | български |
Когато видях училището за първи път, се захласнах.
Светлината влиза през големи прозорци, колегите присвиват очите си като смърфове. Обърнете се и ще видите растения, стигат до тавана като в някой оазис. Коридорите бяха ремонтирани през лятото, мебелите – нови. Шареният килим на входа те кара да чувстваш, че си сред свои. По стените окачени портрети и абстрактни рисунки, едната с малки точки, които са в пространството, на друга имаше отпечатъци от ръце. Не ги разбирах, но изкуството е мистерия.
Предния ден бях на интервю в друга гимназия. Тя ме посрещна с ронеща се мазилка и коридори, по които, струва ми се, минаваха не ученици, а тъмничари. В сравнение с нея нашето училище беше Версай.
Всеки ден се запознавах с нов индивид, който допълваше представите ми за разнообразните човешки изкривявания. В училище имаше 180 колеги, повечето емоционални дами във втора, трета младост. Разбирахме се.
Верижната катастрофа в моя живот обаче започна още първите седмици.
Отивах към работата, от вратата ме посрещна Лепката. Момиче, привързано към мен. По-точно по мечтата за мен. Беше 75 килограма, висока 1.60. Къдрава червена коса стигаше до раменете й. Имаше криви зъби, но бяха бели.
Беше тичала и капки пот се стичаха по пълните й почервенели бузи.
– Ники, разбра ли какво е станало? Сигурно си разбрал. Ужасно, нали? – Започна да бърка в чантата си и да рови нещо. – Дълго тичах, имаш ли вода? Страхотно начало на годината, няма що! – Извади повечето вещи от черната чанта, която не беше сменяла от 5 години, започна да ме гледа право в очите, стана ми неудобно.
– Нямам вода, какво става?
– Камелия... сещаш ли се? Ками.
– Ками от 10б клас ли?
– Не, какъв 10б? Ками по история.
– А, тази Ками. Да, какво за нея?
– Самоубила се вчера – Капките пот продължиха да се стичат по бузата й, дишаше и издишаше въздуха като локомотив, който се бори да изпусне парата. Миришеше на пот. Погледът й стреляше очите ми, няколко секунди не се отместваше. Аз извадих телефона си и започнах да пиша нещо в бележките, без смисъл.
– Ники, отивам да си купя вода, че имам часове, а нямам глас, топло ми е. До после.
Тя изприпка, спъна се в шарения килим. Не й беше за пръв път, почти винаги се спъваше из различни места в училището.
Мъртва. С тази жена си бяхме разменили само няколко думи. Усетих само миризмата... миризмата на смърт.
