Читателски клуб на самотните сърца

Денят, в който се запознах с Артър Маклаклън, беше съвсем обикновен.

Събудих се по обичайното време. Закусих с обичайната купичка овесени ядки, приведена над последните страници на „Притча за сеяча“, която бях взела от библиотеката. Не помня какви дрехи носех, но съм почти сигурна, че са били както удобни, така и подходящи за пране в пералня.

Всичко в гардероба ми беше удобно и ставаше за пране в пералня, но не по мое желание. Правило номер едно на библиотекарката: всеки ден трябва да напускаш работното си място с вид на човек, провел тежка битка с лига древни писари. Свиквай отрано или химическото чистене ще те разори.

Когато Артър нахлу в живота ми с гръм и трясък, се намирах в секция „Художествена литература“ и връщах на местата им цял куп книги, които някой беше разместил, за да събира лайкове в интернет. В Тик-Ток беше започнал да се разпространява нов тренд, в който хората нахлуваха в книжарници и обществени библиотеки, за да напишат изречения със заглавия на книги. Всъщност беше доста умно – ако изключим факта, че аз бях тази, която трябваше да върне всичко обратно на мястото му.

Къде си, Аляска – Tам, където свършва тротоарът

Ние, лъжците под небето на Никога

Ти някой ли си? Аз съм Никой

Все още се подсмихвах на последното, когато чух как някой се прокашля раздразнено зад мен.

– Млада госпожице, препречвате пътя към „Римска история“.

Годините практика ме накараха незабавно да отстъпя назад, готова да се извиня. Докато бутах количката си настрана, забелязах, че човекът е възрастен, с очила с метална рамка, паднали до върха на носа, и сако от туид с еднакви парчета велур, пришити към лактите. Вървеше с помощта на бастун със златен връх, в който сякаш имаше скрит меч.

– Искате ли да ви потърся някое конкретно заглавие? – попитах аз, защото имаше да повърви доста, за да стигне до нехудожествената литература.

– Всичко от Том Холанд е добро, но аз предпочитам да черпя историческите си познания от Мери Биърд. Нейният подход е вълшебно емоционален.

Той изсумтя.

– Типични сантиментални дрънканици!

Погледнах го, примигнах и се зачудих какво ли може да съм казала, за да го обидя.

– Аз... Моля?

Той рязко тропна с бастуна си.

– Емоционалността няма място в историята. Емоционалността е за сълзливата детска литература. Вие би трябвало да го знаете, Полиана.

Бях изненадана, но не и уплашена от агресивния му тон. Колкото и странно да изглеждаше, в библиотеката имахме правила за такива читатели. Най-важното беше да ги успокоим и разсеем, да си тръгнат в по-добро настроение, отколкото са били при пристигането си. И никога, при никакви обстоятелства да не се оставяме да ни въвлекат в конфликт.

– Няма нужда да четете нещо, което не искате – отговорих аз с предпазлива усмивка. – Но не се казвам Полиана. Аз съм Слоун.

Вместо да приеме предложението ми за мир, Артър наклони глава и ме огледа изпитателно. Нещо в интелигентните сиви очи зад металните рамки привлече вниманието ми.

– Знаете какво имам предвид – отговори той и заби пръст в количката ми. Наистина, най-отгоре беше екземпляр от обичаната от цели поколения деца книга на Елинор Портър. Един от тийнейджърите беше имал наглостта да я комбинира с „Време да убиваш“ на Джон Гришам.

Засмях се и вдигнах двете книги.

– Не обвинявайте мен – казах аз. – Това е „Време да убиваш Полиана“.

Той изглеждаше засегнат.

– Това е шега – обясних аз. – Децата се опитват да съставят изречения от заглавия на книги. Някои от тях са много добри. Може и аз да пробвам следващия път, когато срещна редовен читател. – В опит да разсея напрежението казах първото, което ми дойде наум: – „Полиана“ се „Радва да се запознаете“.

– Тези деца са наказание за библиотечната система – отвърна той и ме изгледа гневно. – Започвам да си мисля, че вие също.

Нямах отговор за тези думи. Е, всъщност имах, но знаех, че не бива да го изричам. Едно от най-големите ми умения в този свят – може би единственото ми умение – беше способността ми никога да не засягам другите. Номерът беше да изглеждам безлична, да действам безлично и да не изказвам никакво мнение. Първата част ми се получаваше супер – кестенявата ми коса на ситни къдрици и кожата с леки лунички се сливаха с всяка обстановка толкова лесно, че понякога се чувствах като фикус в саксия. Втората част? И тя беше лесна. Можех да прекарам дни наред, без да си отворя устата, за да кажа каквото и да било освен „Да, разбира се“ и „Не, прав сте“, и сякаш никой не намираше нищо странно в това.

Последното, с мнението, беше по-трудно, но работата ми в обществена институция като библиотеката „Кьор д’Ален“ ме беше научила да ценя тактичността.

– Е? – попита той. – Нямате ли какво друго да кажете?

Вдигнах рамене и ми се прииска – не за първи път – да приличах повече на сестра ми Емили. Тя щеше да знае точно как да завърти на пръста си стар недоволник като този тук. Не знам дали се дължеше на лекарите, край които израсна, или просто на вродения ѝ чар, но тя умееше да кара дори най-големите недоволници да правят точно това, което каже. Преди болестта ѝ да напредне и вече да не може да обикаля из квартала с мен, често ходехме до един магазин за сладолед на няколко пресечки от вкъщи. Колкото и отпечатъци от пръсти да оставяхме на стъклото и колкото и да се дразнеше продавачката на молбите ни да пробваме безплатно този или онзи сладолед, тя винаги излизаше оттам с поне една допълнителна лъжица.

„Какво щеше да направи Емили?“

– Навярно бихме могли да включим малко римска история, ако това ще помогне – казах аз и си спомних за огромните фунии сладолед, които Емили носеше вкъщи. Така и не успяваше да ги изяде целите, но не това беше най-важното. Тя се наслаждаваше на триумфа от успеха си. През всички тези години, откакто я загубих, не бях триумфирала над нищо.

И над никого. Дори над себе си.

Преди да мога да размисля, посегнах към „Възлюбена“ на Тони Морисън и я вдигнах.

– Как ви звучи „Възлюбени езичници и християни“? Трябва да признаете, че привлича вниманието.

Можех почти да се закълна, че ноздрите на Артър удвоиха размера си.

– Значи, така искате да играете?

Не бях сигурна, че искам да играя на каквото и да било, но вече се бях захванала. В края на този разговор не ме очакваше сладолед, но не можех да не си помисля, че Емили би се гордяла с мен.

– „Триумфът на Рим над мишките и хората“? – предложих аз и започнах да прехвърлям през ума си всички заглавия за римската история колкото можех по-бързо. Осени ме вдъхновение и щракнах с пръсти.

– О, сетих се! „Аз, Клавдий, Пътешествие до края на нощта“. Тези бяха добри, трябва да ги запиша.

В очите на Артър като че ли започваше да проблясва нещо като уважение.

– Вие май знаете ужасно много за книгите за Древен Рим – каза неохотно той. – Защо? Да не смятате да намушкате някого в гърба?

Този път не се поколебах какво да отговоря.

– Само ако заслужава.

Звукът, който се изтръгна от него, беше нещо средно между лай и смях.