Защо отличниците рядко стават милионери?

Карън Арнолд, изследовател от Бостънския колеж, е следвала развитието на 81 от гимназиалните отличници след завършването им , за да види какво се случва с водачите на академичната глутница...
Почти 90% от тях днес имат професионална кариера, като 40% заемат най-високи позиции. Те са надеждни, последователни и добре приспособени – и по всички стандарти повечето от тях се радват на хубав живот. 

Колко от тези училищни първенци обаче един ден променят света, управляват света или впечатляват света? Отговорът изглежда ясен: нито един.

Проучванията показват, че онова, с което учениците могат да впечатлят в класната стая, е същото нещо, което намалява шансовете им да отбележат големи успехи извън нея. 
И така, защо първенците в училище толкова рядко стават първенци в реалния живот? Причините са две. Първо, в училище се награждават тези, които правят онова, което им се каже. Академичните бележки не са пряко свързани с интелигентността (нейният коефициент се измерва по-добре от стандартизираните тестове). Бележките, от своя страна, са отличен показател за бъдеща самодисциплина, съвестно отношение и умение за придържане към правилата.
В едно интервю Арнолд казва: „Казано простичко, ние награждаваме подчинението и готовността да се следва системата“. Много от отличниците са признали, че не са били най-умните в класа, а просто са учели най-усилено. Според други по-важно е било да се даде на учителя онова, което иска, отколкото да се владее материалът по-добре. Повечето от участниците в изследването били определени като „кариеристи“ – според тях задачата им била да получат добри оценки, а не толкова да научат нещо.
Втората причина е, че училището награждава стремежа към обща култура. То не признава страстта на ученика, експертните познания. В истинския свят обаче е обратното. За отличниците в училище Арнолд казва: „Те са изключително всестранно развити и успели, лично и професионално, но никога не са посвещавали усилията си на една-единствена сфера, в която да вложат цялата си страст. Обикновено това не води до бележити върхове“.
Ако искате да имате добри оценки, а много обичате математиката, трябва да спрете да работите върху нея, за да си гарантирате шестица и по история. Този общ подход не води до трупане на експертни знания. И все пак, рано или късно повечето от нас избират кариера, в която едно умение се цени особено много, докато всички останали не са толкова важни.
Арнолд открива нещо иронично – мислещите ученици, които обичат да учат, срещат трудности в гимназията. Те изпитват страст към даден предмет и искат да се съсредоточат върху него, интересува ги повече овладяването му, а училищната структура им действа задушаващо. В същото време отличниците са изключително прагматични. Те следват правилата и държат на оценките повече, отколкото на уменията и дълбокото разбиране.
В училище действат ясни правила. В живота често не е така. Когато няма ясна пътека, която да следват, онези, които в училище са били първи, блокират...
Следването на правилата не носи успех, а само отстранява крайностите – и добрите, и лошите. Обикновено това е нещо хубаво, защото премахва потенциалния риск, но пък и често пъти лишава от възможността за разтърсващи постижения. Все едно да сложите регулатор на двигателя, който не дава на колата да вдига повече от 55 км/час – това значително намалява вероятността да претърпите фатална катастрофа, но и нямате шанс да поставите рекорд.
Тогава, щом играещите по правилата не достигат самия връх на успеха, кой го прави?

Отговорът на този и още много въпроси, свързани с истинските механизми на големите постижения, можете да откриете в „Истини и митове за успеха“ от Ерик Баркър.

Вижте повече за книгата тук.