Ан Наполитано е автор на четири романа, два от които – „Скъпи Едуард“ и „Здравей, красавице!“ – се превръщат в световни сензации. Преди да се отдаде изцяло на писателска кариера, е преподавала в Нюйоркския университет и е била редактор на списание. Сега живее в Бруклин със съпруга си и двамата им сина.
 „Скъпи Едуард“ е роман за оцеляването, скръбта, спомените, загубата и изцелението. Но това е и роман за приятелството, надеждата и невероятната способност, която ние, хората, притежаваме да се учим да се доверяваме и обичаме отново. Книгата се появява на пазара през 2020 г. и до този момент правата за превод са продадени на 28 езика. В началото на миналата година се появи и минисериал на „Епъл“ по романа. Отличен е като една от най-добрите книги на годината от „Уошингтън Поуст“, „Бостън Глоуб“ и „Амазон“.

Световният бестселър излиза на български на 27 февруари!

 

Какво ви вдъхнови да напишете „Скъпи Едуард“?
Започнах да пиша романа, вдъхновена от истинската история на деветгодишния Рубен ван Асоу, който е единственият оцелял при самолетната катастрофа, която през 2010 г. отнема живота на повече от 100 души. Запитах се как някой в подобна ситуация – а в случая и малко момче – би могъл да се научи не просто да оцелява, а да живее истински. Написването на тази история ми отне осем години и осъзнах, че от съществено значение, за да си проправиш път сред скръбта, е емпатията на другите. 
 
Какъв съвет бихте дали на човек, който се опитва да преодолее загубата на близък?
Не съм психолог, нито експерт в областта, но съветът, който бих дала, след като вървях редом с Едуард през всичките тези години, е, че не е задължително да се опитваш да преодолееш скръбта. Любовта и скръбта те променят, карат те да се вгледаш по-дълбоко в себе си. Те стават част от самия теб. Не смятам, че има полза да казваме на хората, че трябва да се съвземат или възстановят, след като са претърпели загуба. Не мисля, че това е възможно, когато си загубил някого, когото си обичал с цялото си сърце. Хората, които обичаме, и начинът, по който ги обичаме, ни определят като личности. И именно тази любов се трансформира в скръб, когато ги загубим.
 
Главният герой Едуард е принуден да си задава въпроси за смисъла на живота от най-ранна възраст. А вие открихте ли смисъла на живота?
Интересен въпрос. За мен смисълът на живота е в отговорността да познавам себе си, да знам какво ме плаши и вдъхновява и да се стремя да върша повече от нещата, които ме вдъхновяват. Ако си представим, че всеки от нас е изграден от сто електрически крушки, то в края на живота си се надявам да съм разбрала кое кара всяка една от крушките да светне. Когато пиша, използвам всяка част от себе си – целия си потенциал, целия си мозък и цялото си внимание. Същото се отнася и за родителството – отглеждането на деца, които се надявам да се превърнат в добри хора, изисква цялото ми внимание, любов и отношение. От доста млада знаех, че искам да бъда майка и писателка, и съм изключително благодарна, че това се случи. 
 
 
Ако трябва да опишете „Скъпи Едуард“ само с една дума, коя би била тя?
Любов.
 
Какво е значението на историите на останалите пасажери на борда на самолета, които също разказвате, макар и на по-заден фон?
Огромно. Чиста случайност е, че само Едуард оцелява, а всички останали пътници загиват. Исках да покажа обаче, че животът на всеки един от тях е ценен и значим. 
 
На какво според вас се дължи успехът на романа?
Всеки преминава през трудни моменти – загубата на родител, развод, болест – моменти, през които имаш чувството, че никога повече няма да се чувстваш цял и щастлив. Именно затова можем да се поставим на мястото на Едуард, защото, ако той може да продължи да живее след огромната загуба, то има надежда, светлина и бъдеще за всички нас.
 
Вашите книги се фокусират върху това колко бързо могат да се променят обстоятелствата.  Случило ли се е нещо във вашия живот, което да ви накара да се отдръпнете назад и да си направите равносметка?
Всъщност да. Точно след първата ми година в колежа се заразих с вируса на Епщайн-Бар и боледувах близо три години. Този вирус толкова отслабва имунната ти система, че на практика хващах всяка болест, за която може да се сети човек: грип, настинки, бактериални инфекции и др. Поне два пъти в месеца имах хранително натравяне и изпитвах непозната до този момент умора. Върнах се в колежа, но не бях във форма и се наложи да уча с една година повече от връстниците си. Живеех в общежитие и изглеждах като съвсем нормално двайсетгодишно момиче, но се чувствах на осемдесет. През деня се стараех да се държа като нормална студентка, особено когато общувах с другите. Този опит ми помогна да се поставя на мястото на Едуард, докато пишех книгата, защото след сполетялата го трагедия той трябва да се преструва, че е нормално хлапе, и да си представя как би реагирало едно нормално хлапе в определена ситуация.
Другото въздействие, което болестта оказа върху мен, бе, че ме накара да осъзная собствената си смъртност, а повечето младежи са далеч от тази мисъл. Болестта ме разтърси и разбрах, че и други сътресения могат да преобърнат живота ми буквално от нищото. Винаги съм искала да стана писателка, но преди да се разболея, планирах да работя в издателския бранш и евентуално да пиша в свободното си време като хоби. Този път ми се струваше по-безопасен и социално приемлив. Но болестта ме накара да реша да живея по начина, по който искам. Дори и да претърпях провал, поне щях да знам, че съм се опитала и това щеше да си е моят провал. Откакто преминах през боледуването, живея по различен начин, много по-осъзнато.
 
Източници за интервюто: Readmoreco.com и Library Journal