Новият роман на Димо Райков "Анхедония" ще бъде публикуван на 21 май, но вече може да направите предварителна поръчка в нашата електронна книжарница или да се потопите в атмосферата на роман с този кратък откъс, съдържащ уводните думи на автора.

Анхедония Димо Райков

Смъртта на всеки един наш татко, на моя, на твоя, на нашите татковци, всъщност е поредната малка смърт на България.
Затова не можех да не я напиша тази книга.
Защото тя е за нашата горка съдба българска.
Защото тя е разказ за ония хора светулки, без които светът би попаднал във вечна тъма.
Всъщност това са моите герои, това трябва да са и героите на нашия народ, на нашия глобален днес свят.
Те блестят със своята привидна безличност, но безличност в хубавия смисъл на думата. Това бяха и са хора, които не налагаха своята собствена светлина нарочно, с някаква користна цел, не, те „светеха“ тихо, почти незабележимо. Защото те „светеха“ с... душата си.
Онова, което те посяха в нашите сърца, няма цена.
И в това „посяване“ се крие всъщност техният героизъм – тих, но властен, този толкова нужен ни днес и завинаги героизъм саможертва... 
За тях е тази книга.
За безименните, но вечните сторонници на онова, без което един човек не може – на усещането, че трябва да уважаваш другия, че не трябва да го нараняваш, че всеки човек, какъвто и да е той, винаги има право на шанс, на равен старт... На вдишване... 
Колко сме се отдалечили от тези люде, мохикани на доброто, колко наистина... 
Да, за тях е моят роман.
Прочетете го.
И помълчете.

„Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват...“ Прекрасни думи на Албер Камю! Но дали те важат само за писателя? Да, и за читателя, да, и за всеки от нас, дошлите временно на този свят... 
Откъде всъщност се получи тази пропаст?
Този въпрос непрекъснато ме измъчваше, когато пишех романа си. Защо и как така се е родило това жестоко явление – от такива хора, мушици на доброто, да израснат такива мародери на духа, каквито често срещаме днес... В този роман се опитах да дам своя отговор на този страшен въпрос. 
И още нещо много, много важно и непознато за нас, българите – ние не умеем да... състрадаваме. Ние не можем да влезем в кожата на тъжния човек, не можем или не искаме да усетим мъката му. А как тогава да говорим, че трябва, че сме длъжни да обичаме изпадналия в беда? Защото това може би би означавало, че ние не обичаме страдащото вътре в себе си. А има ли човек, който да не е подвластен на това усещане? Нали знаем всички кои всъщност са вечните щастливци... 
Да обичаш страдащия, та това би означавало... слабост. Може би така мислят някои. Колко по-лесно е да витаеш в розовите облаци. Но нима можем да се покрием с пясък? Защото това е вечен закон – трябва да има тъга, страдание, за да познае човек щастието, нали?
С този свой роман аз ви казвам – нека да обичаме страдалеца!
Нека да помним, да му отдадем дължимото, че той, а не някой друг, е трасирал пътя на миговете щастие, стигали до нас понякога. Защото природата не търпи вакуум. 
За да има добро, то трябва да се изстрада. Това е логиката на живота. И естествено, трябват хора, които да „прегърнат“ тъгата, за да има хора, които след това да се радват. Когато усетиш, когато „погълнеш“ тъмата, после вече „прегръщаш“ и оценяваш... светлината. 
И аз, понеже винаги съм бил писател на честта, писател на „низшите духом“, които според Библията не са хора без ум, а бедните, приемам този риск и неблагодарната мисия да бъда неразбран и оплют, но да бъда писател на страдащите, да им отдам своята почит чрез този мой роман! Цял живот съм обичал страдащите, „низшите духом“, бих искал и моите читатели да ги обикнат. За да бъдат самите те... щастливи. Тези хора на страданието, тези „анхедоновци“ го заслужават това. Поне това.
И аз им отдавам своята почит с „Анхедония“. Това е роман за поколението на нашите бащи, тези, които умееха повече от всичко на този свят сурово да ни обичат. Те не искаха непременно да бъдат обичани. Те само искаха да обичат... По оня техен си, ненатрапчив и особен начин. Без да го показват, без да го демонстрират – обич вътре в себе си.
Те преминаха през живота си и през нас като сенки. Като шумолене някакво. Като полъх... 
И чак когато отлетяха, ние усетихме, о, как само усетихме и с кръвта си, и с порязването в сърцето си, че те всъщност са били нашите „хляб и сол“... Че без тях ние днес, все още живите, вече сме неизмеримо по-бедни. Че с тяхното отлитане от нас е отлетяло и нашето сърце... 
Една сълза... 
Това всъщност е моят роман.
Една сълза, която ние, синовете, им я дължим – да, на тях, най-тъжните хора на света. Хората, които умееха да обичат. Които умееха да крият своята мъка. И които не искаха нищо в замяна на жертвената си обич... 
Хората, които цял живот оцеляваха, за да ни има.
Колко всъщност са те далеч от нас – и преди, и сега.
И правим ли нещо, та поне мъничко да скъсим това разстояние помежду ни?
Ромен Гари казва в „Корените на небето“, че ще дойде време, когато човекът ще взема сутрин на гладно, преди да се срещне с друг човек, по едно хапче за човечност... 
„Анхедония“ е моето българско хапче, което давам на читателя.

Това е роман за един грях. Грехът на децата към родителите им.
С тази своя изплакана книга искам да кажа – тихо, но достатъчно силно – хора, които тръбите навсякъде, че младостта ще спаси света, в частност и България, спасението ви ще дойде преди всичко от днес отритнатите, от тези последни пазители на доброто, от паметта, закодирана в тях.
Прочетете тази книга. И ще разберете, че съм прав.
Защото я писах със сърцето си.
А нали си спомняте какво казва Антоан дьо Сент Екзюпери: „Единствено се чувства със сърцето...“
А Джордж Карлинг прибавя: „Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни“.
Написах „Анхедония“ със сърцето си и в моментите, когато то наистина спираше. 
И затова съм сигурен, че този роман ще предизвика у вас сълза. Сълза за бащите ни, за майките ни, но и за... нас самите.
Защото ние сме следващите...

 

Вижте повече за книгата тук.