Новата книга на Красимир Димовски носи подзаглавието 13 невръстни разказа. Макар че това е една приятна закачка с възрастта на героите, истината за друга – те са зрели, пълни с мъдрост, но не са презрели – все още носят надеждата у себе си, а и я дават на читателите. В текстовете има белоснежна топлина и чиста наивност, които сякаш липсват на съвременния човек.

А какво всъщност се случва в света на сборника с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“? Четем дванадесет лични момчешки истории, а единственото момиче разказва общата човешка история и отговаря на въпроса „Какъв е бог?“ Не е случаен броят на момчешки истории – Иисус Христос е имал своите дванадесет апостоли. Не е случайно и, че именно момичето дава отговора на големия въпрос. Женското име на Бог е София (мъдрост). Но започнах отзад напред. Още от първи разказ се поставя проблемът за влюбването и за избора на момчето към кого да прояви лоялност – към приятелите или към чувството си. И това раздвоение, тази борба между желанията и задълженията се проявяват във всеки един разказ. Светът, който Красимир Димовски гради обаче не е драматичен, не е шумен и обезпокояващ.

Това е свят, който преживява своите сътресения тихо и дори при груба външна намеса, погледът на читателя е насочен навътре – към личния му опит, към личните му преживявания, като сравнението с малките герои е прокарано внимателни, по един почти незабележим начин. Всичко в сборника с разкази създава усещане за хармония и носи познат домашен уют. И дали мястото, в което се развива действието, ще бъде разположено между Могила и Могилчица, или в полите на Витоша, това е от значение до толкова, доколкото да се маркира връзка с реалния живот, който водим, с нашето живеене, за да ни напомни, че сме част от света и в него наистина се случват нещата, казани ни от „Момичето, предсказваше миналото“.

 

А докато ни потапя в невероятния свят, който сме забравили, че е заложен у всеки един от нас, книгата на Красимир Димовски всъщност ни учи как да бъдем гнопове. В какво се състои това? Отговарям с думите на един от гноповете, преди да е станал такъв: „Много обичам да съм майка – крещи, - ако няма какво да галя, и ръцете ме засърбяват.“

Това е светът на „Момичето, което предсказваше миналото“ – изпълнен с нежност, с желание да се дарява любов, с готовност да се отстояват по-големите неща. Това е свят на ожесточени битки и решителна жертвоготовност. Това е свят на деца, които са обречени да станат възрастни и на възрастни, които са забравили какво е да си дете. Това е историята на гноповете, която носи всеки един от нас.

Защото „това, дето ще е било, и онова, дето беше да бъде, е едно.“

 

Автор на текста: Марина Братанова, книжарница "Хермес" - Русе

Снимка: Книжарница "Хермес" - Хасково