Каквото и да кажа за нея няма да бъде достатъчно. Винаги съм изпитвал възхищение към онези 200 четници дръзнали да пресекат Дунав, знаейки къде отиват и каква ще е съдбата им. Опияняващо е рицарството, което излъчат нашите борци, завземайки Радецки и прокламирайки своята висша цел. И той, техния водач със своя строг поглед, но нежна и поетична душа. Техният пример e дар и наше българско наследство.
Но познаваме ли историята наистина такава каквато е? Поглеждали ли сме отвъд безсмъртния акт на малцината смели? Знаем ли повече за Ботев и неговия живот, неговата любов? В този непознат свят ни потапя авторката Неда Антонова. Пред нас тя разкрива една историческа ретроспекция през погледа на Слав Калистов.Не само четник и другар на Ботев, но и личен избраник да се грижи за семейството му след трагичните събития на Врачанския Балкан. Благословия или тежък товар, на гърба на Слав Калистов се пада ролята да бъде спътник и на нея.
От Търново до Букурещ, техният живот е една буря, а техните стъпки винаги са преплитат. За нея – той дражко, а за него – тя, неговата доти. За нас тя е Венета. Жената запазила човешкото си достойнство и загърбила хубавия и уреден живот. Тежък е нейният живот в Букурещ, в тежки времена за всички изгнаници. Но тук, сред всички несгоди, се заражда и нещо истинско. Не разбираме кога прехвърчат първите искри между Ботев и Венета, но kdtrsj герой забелязва трепета, с който тя подава кафе на Войводата. Слав Калистов става свидетел на една чудновата любов, неописана по поеми и невъзпята от антични певци. Пламенни обяснения, подаръци, обещания не срещаме тук. Просто две души, които имат нужда една от друга, разбирайки другият по-добре от себе си. Висша е тяхната потребност и само те могат да я задоволят.
„Честит е бил Христо Ботйов да има своята Венета като част от него самия! И е обичал тази жена, както човек обича себе си: без да се съмнява в нея, но и без да я жали. Как мислиш, чичо ми? Това любов ли е? Само любов? Не бих казала. Това е нещо, до което човешкото разбиране още не е достигнало… И ще остане като въпрос за идните поколения… А може би като отговор.“
За съжаление двамата влюбени герои нямат щастието да се нарадват на любовта си. Съдбата друго им е отредила.
„Той живее с нея 10 месеца, а тя с него – 43 години.“
След смъртта на Войводата, за нашите герои идват още по-трудни години с изпитания. Свободна вече България, не носи свобода и спокойствие в ранените им души. Отблъснати, непризнати, неудобни на новото време, те се лутат неразбрани и без място. Отново животът им е една буря и отново техните стъпки се преплитат.
Отдадени на висшата цел да запазят завета на Войводата, те поемат тежък товар на плещите си. Хулени, сочени с пръст, без помощ, те преглъщат всички неправди, но остават верни на себе си. Неговият завет и борбата за истина е тази сила, която ги води напред. А истината винаги възтържествува.
Признавам беше ми трудно да пиша за „Баладата“. Не можех да събера мислите си и отново се връщах и преживявах всички житейски изпитания на героите. Намерих много отговори, но и останаха още толкова въпроси. Така ли е било? Така ли ни се иска да било? Замислих се дали има значение в крайна сметка. Заветът е жив, наследството е наше. Достойни ли сме?
„Там, край скалата във Врачанския Балкан, брате Захари, не българина уби българина, а робството уби свободата.“
Автор на текста: Деан Гюдженов, книжарница „Хермес“ – Варна