Количка 0
0,00 лв.

Аделейд

От: Дженевийв Уилър

Специална цена 17,96 лв. Редовна цена 19,95 лв.

1,99 лв. 10 %

*Поръчайте заглавието с 10% отстъпка в периода от 19.03.2024 до 16.04.2024 г.

Аделейд е двайсет и шест годишна американка в Лондон с няколко близки приятелки и дръзки амбиции за бъдещето. След редица разочароващи връзки с неподходящи мъже тя се отказва да търси сродната си душа. Всичко се променя, когато се запознава с очарователния англичанин Рори, който изглежда като мъжа на мечтите ѝ. Двамата се впускат в авантюра, която прераства в сериозна връзка и не след дълго Аделейд се влюбва в него. Поради някаква причина обаче той не ѝ отвръща със същото...

Аделейд е двайсет и шест годишна американка в Лондон с няколко близки приятелки и дръзки амбиции за бъдещето. След редица разочароващи връзки с неподходящи мъже тя се отказва да търси сродната си душа. Всичко се променя, когато се запознава с очарователния англичанин Рори, който изглежда като мъжа на мечтите ѝ. Двамата се впускат в авантюра, която прераства в сериозна връзка и не след дълго Аделейд се влюбва в него. Поради някаква причина обаче той не ѝ отвръща със същото: често е потаен и дистанциран, не отговаря на съобщенията ѝ, избягва я и променя плановете им в последния момент. Но когато го връхлита неочаквана трагедия, тя е неизменно до него и го подкрепя, макар по този начин да загърбва себе си.

Но дали саможертвеността ѝ си заслужава? Въпреки безрезервната ѝ подкрепа, Рори я изоставя, тласкайки я към ръба на пропастта. За да продължи живота си, Аделейд трябва да се погрижи за психичното си здраве и да се научи да поставя себе си на първо място, когато любовта изисква прекалено много от нея.

 

*Очаквайте на 16.04.2024 г.!

Повече информация
ISBN 9789542623403
Тегло 0.250000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Преводач Диляна Георгиева
Брой страници 360
Дата на издаване 16.04.2024 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Аделейд
Вашият рейтинг

Странното на това да се озовеш на дъното е, че никога не разбираш кога точно си го стигнала. Онова свистящо усещане за падане никога не спира и на всеки предходен етап си се чудила: „Това е, нали?“

Докато седеше в болничната си стая в Челси и отговаряше замаяно на въпроси за емоционалното си състояние, семейната история на психично здраве, точния брой хапчета, които бе погълнала, Аделейд все още не беше сигурна дали това е дъното. Очакваше подът да пропадне или пък таванът да се разтвори и още нещо да я бутне още по-надолу. „Не, не може да е това“, помисли си тя. Все се оказваше, че не е. (Макар и досега никога да не беше стигала толкова близо.)

Селест седеше на един стол до нея, а в скута ѝ лежеше торбичка от супермаркета, пълна с нездравословни закуски. Тя дойде в болницата при Аделейд преди около час и я дари с такава силна прегръдка, която Аделейд никога нямаше да забрави – тъй внимателно и едновременно грижовно. Доста странно е да се регистрираш в болницата заради мисли за самоубийство – особено когато жената на регистратурата не може да разбере добре приглушените ти думи („Суу-ии-ции-дна съм. Да го напиша ли?“) – та Аделейд беше безкрайно благодарна, че приятелката ѝ е тук. Селест разговаря с персонала на болницата и ѝ помогна да си запълни белите петна и на глас, и на хартия, а после, без да се замисли и за миг, остави телефонния си номер за спешна връзка. Обясни, че е изпаднала в състоянието си „госпожица Селест“ и е започнала да се държи като грижовна учителка от началното училище, докато подаваше брецели на Аделейд и я галеше по косата в чакалнята.

На дъното позволяваха ли се посещения?

Какъвто и да беше отговорът, Аделейд изпитваше облекчение от присъствието на Селест, но точно до това облекчение се намираше вихър от по-зловещи емоции. Беше сигурна, че толкова ниско не беше стигала досега, открила бе нови мрачни дълбини. Сърцето ѝ все още биеше благосклонно, солта от брецелите щипеше езика ѝ, а тя не искаше да живее повече. Физически се държеше – бедрената ѝ кост бе свързана с колянната и тъй нататък, но вътрешно, психически представляваше пълна каша от нащърбени, разпокъсани парчета и не вярваше, че е способна отново да се събере. Не че искаше да умре непременно, просто искаше да спре да съществува. Вече да я няма. И колкото и плашеща да беше, смъртта изглеждаше като единствения път, по който да стигне дотам. Шепа хапчета, глътка вода и щеше да е свободна – счупените ѝ части щяха да бъдат пометени и запратени в друга духовна равнина.

 

Аделейд не се беше събудила с мисълта, че това ще е последната ѝ сутрин. Латето, с което се почерпи, беше най-малкото посредствено и не помнеше да е яла друго освен сплесканата гранола от деликатесния магазин – далеч от южняшкото пиршество, което все се шегуваше, че ще е последното ѝ хранене (макарони със сирене, царевичен хляб, пържени зелени домати и тежка шоколадова торта, благодаря много). Не беше оставила писмо, не беше си написала завещанието, не беше се подготвила въобще.

Слънцето беше изненадващо ярко и закачливо за късния септември, а облаците учтиво не му се пречкаха. Аделейд имаше възможността да си отспи и да си пее песни от филми под душа. Седна в метрото и се обади на майка си в дванайсет и половина, честити ѝ рождения ден, докато тя гледаше „Днешното шоу“ от дома си в Масачузетс. Да, все още ѝ беше замаяно от раздялата, но в деня нямаше нищо лошо. Нищо, което да изисква непременното напускане на земята. Беше ден за преместване! Началото на нещо ново! Свежо! Вълнуващо!

Но първо бавно, а после с едно шеметно движение – точно както се разплита нещо – тя започна да губи почва под краката си.

Взе ключовете за новия си едностаен апартамент и забеляза, че диваните са различни. Хазяйката завъртя очи, когато Аделейд я попита за енергийната компания („Извинявай, с какво се занимаваш? Никога досега не ми се е налагало да обяснявам подобни неща.“). Макар и да си беше взела почивен ден, все още я чакаше куп работа, а и хамалите закъсняваха и „Сигурна ли сте, че не мога да окача картини по стените?“. И мамка му, имаше нужда да полегне.

Сега, като се замислеше, беше нелепо – „Диваните ми бяха различни и не исках да пиша медийна стратегия, затова реших да се самоубия“, само че резервоарът ѝ съвсем се беше изпразнил. Нямаше емоционални запаси, които да я уравновесят, да я побутнат напред или да ѝ напомнят, че може да преодолее тази тревога. Отвори Туитър, за да се разсее, и видя, че тя е била отличена от Лондонските литературни награди – била е призната, и то с право, от литературната общност, към която Аделейд така отчаяно искаше да принадлежи, и това просто бе повече, отколкото можеше да понесе. Не можеше да продължава да живее.

Даже не разбра кога се е разплакала; просто след няколко минути усети суровото парене по бузите си, а като погледна надолу, видя, че тениската ѝ е подгизнала от сълзите. Именно тогава си напълни чаша вода от чешмата, порови из дамската си чанта за кутийката с ксанакс и започна да гълта хапчетата като бонбонки.

Всъщност беше хубаво, че е достигнала предела си на рождения ден на майка си – ден, който точно преди три години празнуваха с посрещането на племенника ѝ на бял свят. Какъв късмет! Тя седеше на голия матрак с шишенцето предписани лекарства в едната ръка и чаша вода в другата – пет изпити хапчета, оставаха още двайсет – и си мислеше: „Сигурно мога да довърша тая работа утре. Сигурно не е хубаво да бележа рождените дни на любимите си хора със самоубийството си“. (Какво би могло да я спре, ако всичко това се беше развило след един-два дена?)

Аделейд се обади на спешната линия, посрещна хамалите, звънна на Селест. Писа на роднините си и на най-добрата си приятелка, Елоиз. Пое си дълбоко дъх и си взе такси до Спешното в Челси и Уестминстър. Седна в чакалнята, където се зачуди дали това действително е дъното, или има още накъде да пропада.

 

– Име?

– Аделейд Уилямс. С „я“.

– В Аделейд има „я“?

– Не, Уилямс. У-и-л-я-м-с. – Все го бъркаха.

– Възраст?

– Двайсет и шест.

– Националност?

– Американска, но понастоящем пребивавам в Обединеното кралство. Имам разрешително, ако ви трябва.

– Няма проблем. Професия?

– Комуникационен мениджър, работя за технологична компания.

– Семейно положение?

 

Селест и Аделейд се спогледаха.

– Необвързана – прочисти гърлото си тя. – Много необвързана.

При тези думи сестрата се спря и безмълвно я помоли да ѝ сътрудничи. Аделейд отказа.

– Наскоро се раздели с приятеля си – намеси се Селест. – Съвсем наскоро. Не беше особено хубава раздяла.

Сестрата кимна и надраска нещо на листа си. Беше пухкава жена с лилава униформа, очила с дебели стъкла и бейджански акцент. Според Аделейд сестрата си мислеше: „А, да, поредното момиче с разбито сърце, което се прави на Жулиета и ни губи времето и ресурсите“. Не я винеше за тези мисли; явно и самата тя имаше същото мнение за себе си.

 

 

На средния си пръст имаше татуиран символа на Венера и притежаваше кашон с надпис „ФЕМИНИСТКА ЛИТЕРАТУРА“, който чакаше да бъде разопакован в новия ѝ дом. Беше склонна да се влюбва главоломно и да, обичаше филмите на Ричард Къртис, но никога не си бе представяла, че ще бъде изцяло погълната от несподелена любов. Момчетата бяха глупаци! Та тя даже не ги харесваше! Жените бяха по-добри, по-умни, по-силни! И въпреки това ето я на – в болнична стая, където отговаря на въпроси за семейното си положение с язвителното „Много необвързана“, сякаш не беше способна да се справи с факта, че едно момче не я обичаше.

В рая имаше ли отделно място за самоубийци? Аделейд си представи стая за пушачи в тексаския ресторант в родния ѝ град – литературни величия, които се тълпят над пепелниците и над червени пластмасови панички с чипс. Дали Вирджиния Улф би говорила с нея, ако се появеше там?

– История на психични проблеми?

– Ъ... да. Бях диагностицирана с тревожност и депресия в гимназията. – Майка ѝ я беше завлякла в психиатрията след първата раздяла. Аделейд не беше спала и яла от месец, талията ѝ съвсем се сви и майка ѝ започна да се притеснява. Изглежда, имаше някакъв модел. – Освен това имам някои обсесивно-компулсивни наклонности. Които донякъде, ъ... бяха провокирани днес. Така да се каже.

– Провокирани?

– Да, новите дивани в апартамента ми са различни. – Сестрата не прояви интерес.

– Вземате ли лекарства?

– Само противозачатъчни, предимно за да си лекувам ендометриозата. Освен това пия и ксанакс от време на време, като днес например.

– И колко ксанакса взехте?

– Мисля, че шест-седем милиграма. Не повече.

– Наведнъж?

– Наведнъж.

– Как се чувствате сега?

– Доста замаяна, но спокойна.

– В семейството ви има ли история на психични заболявания?

– Ъ... да. – Аделейд се изкикоти неуместно. – Като малка, на домашния ѝ им телефон бе запаметен номерът на психиатъра. – На практика всички в семейството ми имат някакво психично заболяване с изключение на баща ми. Той е заобиколен от луди жени. Така де, беше.

– Можете ли да сте по-конкретна?

– Разбира се. Сестра ми Изи е с биполярно разстройство. Холи, другата ми сестра, има ХАДВ. Майка ми е с клинична депресия.

– Имало ли е опити за самоубийство?

– Да, няколко. Повечето на сестра ми, на биполярната. От време на време и на майка ми.

– А вие опитвали ли сте да се самоубиете преди?

– Не, не. Дневникът ми от гимназията е доста мрачен, но никога досега не съм опитвала.

 

Тя оцени клиничния подход в разговора. Нямаше дълги хъмкания, нито продължителен болезнен зрителен контакт, нито психологически коментари като „И как се почувствахте от това“, завършващи с многоточие вместо с въпросителна. Това тук бяха ясни въпроси с ясни отговори и Аделейд се радваше, че са ограничен брой. Имаше определен ритъм в тази обмяна на въпроси и отговори, който по някакъв странен начин я успокояваше като подскачащата над мрежата волейболна топка или метроном.

– Какво ви накара да опитате днес?

Този отговор щеше да наруши ритъма. Диваните, раздялата, работата – всичко това я провокира и ѝ подейства като катализатор. Но събитията и чувствата, които доведоха Аделейд до този момент, ѝ бяха отнели много по-дълго от един следобед, за да се насъберат и да избухнат; и бяха по-трудни за определяне и обяснение.

Сърцето ѝ не беше разбивано само веднъж. Беше се разбивало много пъти през последната година – през последните десет години всъщност – и всеки път, когато пак започваше да подрежда пъзела отначало, да възстановява сърцето и душата си с метафоричното суперлепило, парченцата отново се разпиляваха. С всеки взрив ставаха все по-малки, все по-трудно разпознаваеми и по-трудни за съединяване.

– Ъ... – рече тя. – Дори не знам как да го обясня. Всъщност е дълга история. Даже няколко дълги истории.

Сестрата остави папката.

– Ще ви помогне ли, ако ги разкажете