Влез през другата врата
От: Весела Люцканова
Един млад човек, роден другаде, израснал другаде, но с български корен, обещал да пръсне праха на праотеца си на българска земя, се завръща след Промяната, за да изпълни обещанието си и да вложи уменията и силите си в процъфтяването й...
Тази книга беше написана, както се изгражда къща – върху здрави темели от вековната ни история, с тухли, всяка от тях исторически факт, и спойка от много истини, малко повече въображение и много повече любов, която я превръща от къща в дом. Влизаш в него и искаш да останеш завинаги. И не само ти, а и децата, и внуците ти. И всички след тях.
От автора
Един млад човек, роден другаде, израснал другаде, но с български корен, обещал да пръсне праха на праотеца си на българска земя, се завръща след Промяната, за да изпълни обещанието си и да вложи уменията и силите си в процъфтяването й.
А в миналото, в един от най-трудните периоди на страната ни – по времето на Карнегиевата анкета, пристига уважаван американски професор, за да се включи в нея и да обори нападките и клеветите за извършваните от българите зверства. Продукт на неговия неспирен труд е книгата му „България и нейните хора“, която години по-късно е преведена и на български. Неговата правнучка след нещастен развод решава да посети страната, за която прадядо й е писал с толкова обич и възторг.
Двамата млади се срещат на летището в София и се влюбват лудо един в друг. Ще съумеят ли да преодолеят различията си и да приемат страната ни като своя, за да заживеят заедно тук?
А те и двамата са влезли през другата врата на познанията си единствено от книгите, като една от тях – „България и нейните хора“ – и за двамата се е превърнала в своеобразна библия.
| ISBN | 9789542619703 |
|---|---|
| Цветност | черно/бяла |
| Издател | Хермес |
| Корица | мека |
| Брой страници | 368 |
| Дата на издаване | 2019 г. |
| Език | български |
1992 година
Вече нищо не го задържаше тук.
Дори старинната къща – огромна и празна, в която бе роден и израснал. Повечето й стаи бяха заключени. Кабинетът на Пиърс О’Махони. Кабинетът на дядо му. Кабинетът на баща му. И спалнята на родителите му, изоставена след смъртта на майка му. Всичко в тях бе замръзнало във времето, такова, каквото е било. А някога във всичките тези помещения е кипял живот... Било ли е, не е ли било...
Беше решил: роден в нея като Ейнджъл О’Махони, щеше да я напусне като Ангел О’Махони.
Превъртя ключа и за миг се вкамени на прага. Както всеки път, щом отвореше вратата. Вече никой не го чакаше. В къщата го препъваха отсъствията на хората, които бе обичал. През целия си живот щеше да ги носи живи в сърцето си, но от години нямаше с кого да сподели нито радостта, нито болката. Нито гордостта си от току-що получената красива диплома, прибрана в чантата му.
Скоро навърши двайсет и пет. Желязната завеса бе паднала преди три години. Вече всички пътища бяха отворени пред него. Време беше да изпълни даденото обещание на дядо си. Старият изскочи като жив от паметта му – толкова добре го помнеше! Приличаше повече на светец с бялата си брада и втренчения си в хората поглед, отколкото на обикновен лекар, който помагаше на всеки, позвънил на вратата им. И винаги успяваше да върне болните към живота. Само веднъж... не успя. Баща му също бе лекар, и той само веднъж... не успя. Искаха и от него да продължи традицията, но как да го направи, като не понасяше чуждата болка? От вида на кръв му призляваше и от всяко стенание можеше да загуби съзнание. А и помнеше най-важното, лекарите не са богове. Когато навърши осемнайсет, твърдо заяви и на двамата, че ще лекува единствено душите на хората, и след колежа постъпи в Кралската театрална академия в Лондон.
Спря във фоайето. Погледна към закачалката с връзката ключове, които чакаха да посегне към тях. Все отлагаше мига да пристъпи в някой от кабинетите, те криеха само спомени, а той щеше да броди като призрак из тях. Болката от непрежалимите загуби можеше и да го взриви. Първа си бе отишла майка му при раждането на сестричката, която отнесе и нея със себе си. В отвъдното. А като че ли с тях – и баща му, защото той се зазида в мълчание. Години по-късно го последва и дядо му... От стария остана само урната с праха, която чакаше да бъде пръсната върху родната му земя. Него чакаше, защото точно той му обеща, не баща му.
Не можеше повече да отлага. Посегна към ключовете.
Дипломата вече беше в чантата му. Бе навършил двайсет и пет. Нищо повече не го задържаше тук. И баща му вече наистина го нямаше. Бяха се разминавали с него в дните и в безсънните нощи без думи на упрек или на нежност. Някак беше останал без лице, без глас – сянка в полумрака... А майка си я помнеше, въпреки че той бе едва на пет, когато я загуби. Много млада и много красива, вечно засмяна, все си тананикаше някаква песен. Преглътна мъчително. Почувства отново допира на ръцете й, устните върху страните си, думите й, ласкави и топли. Толкова му липсваше. Как да повярва, че изобщо я няма? Години я търсеше из стаите, викаше я насън, докато усещаше дланите й, устните й и чуваше гласа й, ала щом се събудеше, виждаше над себе си загриженото лице на дядо си, потъмняло от вина. Не успяха да я спасят, нито нея, нито сестричката му, а и двамата бяха признати за едни от най-добрите лекари в Лондон... Оказаха се безсилни пред смъртта, но само старият признаваше пред него своята безпомощност, докато баща му, затворил се в мълчание, направо го отбягваше. И не само него, а и собствения си баща. Почти не ги забелязваше и двамата, чужд на целия свят, потънал в скръб, измъчван вероятно и от чувство за вина, но за това не проговори никога. Дядо му, макар и вече на години, се превърна за него и в майка, и в баща. Бяха непрекъснато заедно, заобиколил го беше с много обич, за да запълни празнината и майката да не му липсва. Липсваше му. И по-късно, когато поотрасна и старият отвори още една празнина в сърцето му, той се закле, че ще изпълни обещанието, което му даде, преди да се разболее – да се върне в България, да пръсне праха му и да работи за нейното благо. Дядо му, а не баща му засади в него семето на огромната си любов към тази страна и тя пусна дълбоки корени още от детството му.
