Количка
Вход

Сега и завинаги - книга 1 (Хотелът)

От: Нора Робъртс

Специална цена 12,76 лв. Редовна цена 15,95 лв.

3,19 лв. 20 %

Добре дошли в семеен хотел „Бунсборо“!
Или ще бъдете добре дошли след няколко месеца, тъй като в сградата все още се извършва реконструкция...
Добре дошли в семеен хотел „Бунсборо“!

Или ще бъдете добре дошли след няколко месеца, тъй като в сградата все още се извършва реконструкция.

Братята Бекет, Оуен и Райдър Монтгомъри, начело с ексцентричната им майка Джъстин, притежават строителна фирма. Те обожават работата си: да рушат стени, да изграждат нови, да прокарват електроинсталации... И най-важното – да вдъхват нов живот на изоставени сгради.

Затова купуват красива двестагодишна сграда – първата каменна постройка в родното им градче, която е оставена на произвола на времето.

Но Бекет, архитектът в семейството, не може да се съсредоточи върху работата си. Първата му любов се е завърнала в града. След като е овдовяла, Клеър се прибира с трите си деца обратно у дома и отваря книжарница.

Най-добрите приятелки на Клеър – Ейвъри и Хоуп, и един романтично настроен и леко пакостлив призрак искат да помогнат на двамата. Да им помогнат да повярват, че въпреки неволите, човек не бива да изпуска шанса си да обича.


Повече информация
ISBN 9789542620396
Тегло 0.3000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Преводач Илвана Гарабедян
Брой страници 360
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Сега и завинаги - книга 1 (Хотелът)
Вашият рейтинг
Каменните стени се издигаха вече над два века - прости, здрави и стабилни. Добити от околните хълмове и долини, те се извисяваха като доказателство за присъщото на човека желание да остави своя следа, да строи и създава.
През тези две столетия хората бяха съчетавали камъка с тухли, с дървени греди и стъкло, бяха надграждали, добавяли нови, за да задоволят нуждите си според времето и прищевките си. В течение на годините сградата на кръстопътя бе свидетел на това как с израстването на множество други постройки селището се бе превърнало в град.
Черният път бе станал асфалтов, конете и фургоните бяха отстъпили място на автомобилите. Модните тенденции отминаваха сякаш за един миг. А тя стоеше, гордо изправена на ъгъла на площада, като непоклатим стожер в цикъла на промените.
Познаваше войната, бе чувала ехото на топовни изстрели, виковете на ранените, молитвите на богобоязливите. Знаеше какво е кръв и сълзи, радост и ярост. Раждане и смърт.
Процъфтяваше в добри времена, устояваше на лошите. Сменяше собствениците и предназначението си, но каменните стени оставаха.
С течение на времето дървените подпори на елегантната й двойна веранда бяха започнали да провисват. Прозорците се бяха счупили, мазилката се бе напукала и изронила. Някои минувачи, които спираха на светофара на градския площад, понякога поглеждаха гълъбите, които влитаха и излитаха през счупените прозорци, и се чудеха каква ли е била сградата някога. После светваше зелено и те отминаваха.
Бекет знаеше.
Стоеше на отсрещния ъгъл на площада, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си. Натежал от лятната горещина, въздухът бе неподвижен. Улицата бе пуста и можеше да я пресече на червено, но той продължаваше да чака. Плътен син брезент покриваше сградата от покрива чак до земята и скриваше фасадата. През зимата бе задържал топлината за работниците. Сега предпазваше от слънчевия пек и криеше гледката.
Но той знаеше как изглежда в момента и как щеше да изглежда, когато ремонтът приключеше. В крайна сметка той го бе проектирал – той, двамата му братя и майка му. Но на чертежите стоеше неговото име като архитект, това бе основната му роля като партньор в семейната строителна фирма.
Пресече, маратонките му не вдигаха почти никакъв шум по улицата и не нарушаваха безмълвното затишие в три през нощта. Мина под скелето, тръгна отстрани на сградата и надолу по улица „Сейнт Пол”, като с удоволствие отбеляза на светлината на уличните лампи колко добре бяха почистени камъните и тухлите.
Изглеждаше стара – наистина беше стара, помисли си той и това бе част от красотата и чара й. Но сега, за пръв път, откакто се помнеше, изглеждаше поддържана.
Заобиколи отзад, мина по изпечената от слънцето пръст и през остатъците от строителни материали, разпилени върху терена, който щеше да се превърне в зелена градина. Тук верандите, които опасваха втория и третия етаж, бяха идеално оформени и подравнени. Специално поръчаните летвички – проектирани така, че да имитират съвсем точно онези от старите фотографии на сградата, както и намерените при разкопките и разчистването, - бяха прясно лакирани и увесени върху дълго въже да съхнат.
Знаеше, че най-големият му брат, Райдър, който бе и началникът на строежа, бе разпоредил да се монтират парапетите и преградните летвички.
Знаеше го, защото Оуен, средният от тримата братя Монтгомъри, тормозеше всички със своите графици, календари, предвиждания и работни дневници, и информираше Бекет за заковаването на всеки отделен пирон.
Независимо дали искаше, или не.
В този случай, замисли се той, докато ровеше за ключа си, искаше да знае – през повечето време. Старият хотел се бе превърнал в семейна мания.
Направо го бе стиснал за гърлото, призна си той, докато отваряше недовършената и временна врата към помещението, което щеше да се превърне във фоайе. Държеше го здраво за сърцето, а и за топките, по дяволите. Никой друг проект, по който някога бяха работили, не го бе поглъщал така изцяло, нито пък останалите. Подозираше, че това няма и да се повтори.
Натисна ключа и работната лампа, която висеше от тавана, освети голия бетонен под, грубо измазаните стени, работните инструменти, брезентовите покривала, материалите.
Миришеше на дърво и циментов прах, както и леко на пържен лук, който някой явно си бе поръчал за обяд.
Щеше да направи по-цялостна инспекция на първия и втория етаж на сутринта, когато разполагаше с по-добра светлина. Бездруго бе глупаво да идва в този час, когато не можеше да се види почти нищо, а и бе уморен до смърт. Но не можеше да устои.
Стискаше го здраво за топките, помисли си пак, докато минаваше под широката арка, чийто каменни ръбове бяха все още груби и оголени. После светна с фенерчето си и тръгна към предната част и сервизното стълбище, което водеше нагоре.
Имаше нещо особено в това място посред нощ, когато шумът от чуковете, трионите, радиото и гласовете на работниците го нямаше и сенките владееха всичко наоколо. Нещо недотам спокойно, недотам безмълвно. Нещо, което сякаш го докосваше с пръсти по косъмчетата на врата.
На което не можеше да устои...