Пълната зимна луна огряваше със светлината си старите каменни и тухлени стени на хотел „Бунсборо” насред площада. Новите дебели греди и парапетите на верандите грееха в нощта, а лъскавият нов меден покрив блестеше под лунните лъчи. Старото и новото се сливаха тук – миналото и настоящето - в здрава и силна хармония.Прозорците му бяха тъмни през този декември, пазеха тайните си в сенките. Но само след няколко седмици щяха да светнат като другите по протежението на главната улица на града.
Докато седеше в пикапа си и чакаше на светофара на площада, Оуен Монтгомъри се загледа във витрините на магазините и прозорците на къщите по главната улица, окичени в празнична украса. Примигваха весели светлинки. От дясната му страна, в големия фасаден прозорец на апартамента на втория етаж, грееше празнично украсено коледно дръвче. Временното жилище на бъдещия управител на хотела им отразяваше много точно стила й – премерена елегантност.
Другата Коледа, мислеше си той, щяха да окичат и хотела с лампички и зеленина. И Хоуп Бомон щеше да разположи красивото си коледно дръвче на прозореца в апартамента на управителя на третия етаж.
Погледна наляво, където Ейвъри Мактавиш, собственичка на „Веста” – пицария и семеен ресторант, бе окичила верандата с лампички.
Апартаментът й над заведението, който преди бе на брат му Бекет, също си имаше елхичка на прозореца. Иначе и нейните прозорци бяха тъмни като на хотела. Тя сигурно работеше тази вечер, помисли си той, забелязал движението в ресторанта. Премести се малко встрани, но не можа да я зърне зад работния плот.
Когато сигналът на светофара се смени, той зави надясно по улица „Сейнт Пол”, после наляво към паркинга зад хотела. После остана да седи в пикапа си, замислен. Можеше да се отбие във „Веста”, каза си той, да хапне парче пица с бира, да се помотае там до затварянето на заведението. След това можеше да направи обичайната си обиколка на хотела.
Всъщност не се налагаше да прави проверка, напомни си той. Но цял ден не бе идвал на обекта, тъй като бе зает с други срещи, с други проекти на семейната строителна компания „Монтгомъри Фемили Кънстракшън”. Не искаше да чака до сутринта, за да види какво са свършили през деня работниците и братята му.
Освен това „Веста” изглеждаше оживено място, а и оставаха едва трийсетина минути до затварянето. Не че Ейвъри би го изритала тогава – едва ли. По-вероятно бе да седне и да пийне една бира с него.
Изкушаваща мисъл, каза си той, но наистина трябваше да направи една бърза обиколка и да се прибира. Трябваше да бъде на обекта с инструментите си още в седем сутринта.
Слезе от пикапа и се озова в прегръдката на студения въздух, докато вече изваждаше ключовете си. Висок като братята си, с жилаво тяло, той вдигна леко рамене в якето си, докато заобикаляше вътрешния двор към вратите на фоайето.
Ключовете му бяха маркирани в различен цвят, което според братята му бе проява на педантичност, но за него бе просто ефективно. Само след секунди избяга от студа и се вмъкна в сградата.
