Количка
0
0,00 лв.
Търсене
Народът срещу Алекс Крос
От: Джеймс Патерсън
Налично на склад – доставка между 1-5 дни
SKU
201012105
10,00 лв.
Експлозивни обвинения. Шокиращи доказателства. Съдебният процес на века.
Експлозивни обвинения. Шокиращи доказателства. Съдебният процес на века.
Този път Алекс Крос е на подсъдимата скамейка. Обвинен в две убийства и полицейска бруталност, той е изправен пред необичайно предизвикателство, но е твърдо решен да докаже невинността си.
Отстранен от работа, Крос решава да се върне към първата си професия – психологията, отваряйки консултативен кабинет в сутерена на дома си. И се справя наистина добре, докато бившият му партньор Сампсън не се появява на прага му с молба за помощ. Той разследва отвличането на млада жена и има всички основания да смята, че случаят е свързан с няколко други. Всички жертви са красиви блондинки, а следите на похитителите потъват в най-мрачните дебри на интернет – тъмната мрежа.
Колкото и да е рисковано, Крос се впуска в издирването на момичетата, макар то да застрашава собственото му бъдеще.
| ISBN | 9789542620174 |
|---|---|
| Тегло | 0.300000 |
| Цветност | черно/бяла |
| Издател | Хермес |
| Корица | мека |
| Размери | 13х20 |
| Преводач | Коста Сивов |
| Брой страници | 320 |
| Дата на издаване | 2021 г. |
| Език | български |
Напишете вашето мнение
Стоях пред огледалото в спалнята и се опитвах да направя перфектен възел на вратовръзката си. Изключително проста задача, която ми се налагаше да изпълнявам всеки ден преди работа, и въпреки това не можех да я свърша както трябва.
- Дай да ти помогна, Алекс – каза Бри и се приближи до мен.
Пуснах вратовръзката.
- От нерви е – оправдах се аз.
- Разбираемо – отвърна тя, застана пред мен и изравни двата й края. Петнайсет сантиметра по-висок съм от съпругата си и сведох поглед надолу към нея. Останах изумен от лекотата, с която ми направи възела.
- Мъжете не го могат това – заявих аз. – Трябва да застанем зад някой мъж, за да го направим.
- Просто имате различна перспектива – отвърна Бри, издърпа възела нагоре към адамовата ми ябълка и оправи колосаната ми яка. Поколеба се, след което вдигна ококорени и плахи очи към мен. – Готов си.
Почувствах се несигурно.
- Мислиш ли?
- Вярвам в теб – отговори съпругата ми, вдигна се на пръсти и изви глава назад. – Всички вярваме в теб.
Целунах я и я прегърнах силно.
- Обичам те.
- До края на дните ни – отвърна тя.
Отдръпнахме се един от друг и забелязах, че се е просълзила.
- Точно сега трябва да си с безизразно изражение на лицето – настоях аз и я докоснах по брадичката. – Спомни си какво ни казаха Марли и Наоми.
Бри извади кърпичка и попи влагата от очите си, докато си обличах сакото.
- Така по-добре ли е? – попита тя.
- Чудесно е – отвърнах и отворих вратата на спалнята ни.
Другите три стаи на втория етаж бяха отворени и тъмнееха. Слязохме долу. Цялото ми семейство се беше събрало в кухнята. Мама Нана, деветдесет и две годишната ми баба, Деймън, най-голямото ми дете, който се беше прибрал у дома от „Джонс Хопкинс“, Джани, моята единайсетокласничка лекоатлетка, и Али, изключително талантливият ми деветгодишен син. Всички се бяха облекли като за погребение.
Али ме видя и се разплака. Изтича до мен и ме прегърна през краката.
- Ей, ей – казах аз и го погалих по главата.
- Не е честно – проплака той. – Онова, което казват, не е вярно.
- Разбира се, че не е – отвърна мама Нана. – Просто не трябва да им обръщаме внимание. Няма смисъл.
- Думите могат да нараняват, Нана – каза Джани. – Знам какво чувства. Трябва да видиш какво пише в социалните мрежи.
- Не трябва да обръщате внимание на такива неща – намеси се Бри. – Ние ще подкрепим баща ти. Семейството е на първо място.
Тя стисна ръката ми.
- Хайде да го направим тогава – казах аз. – С високо вдигнати глави. Без излишни емоции.
Мама Нана си взе бележника.
- Аз пък искам да вложа емоции. Ще ми се да сложа тиган в чантата си и да фрасна един от тях с него.
Али спря да подсмърча и се разсмя.
- Да ти донеса ли тиган, Нана?
- Следващия път. И бих го използвала единствено ако ме провокират.
- Бог да им е на помощ, ако го направят, Нана – обади се Деймън и всички се засмяхме.
Този разговор ме накара да се почувствам малко по-добре. Погледнах си часовника. Часът беше осем без петнайсет.
- Време е – казах аз и тръгнах към вратата.
Спрях пред нея и изчаках семейството си да ме настигне.
Поех си дълбоко въздух, изпъчих рамене като строен морски пехотинец, завъртях дръжката на вратата, отворих я и излязох на верандата.
- Това е той! – провикна се някаква жена.
Няколко прожектора светнаха и изригна буря от викове откъм малката тълпа журналистически лешояди и хейтъри, които се бяха разположили на тротоара пред къщата ни на Пета улица в Югоизточен Вашингтон.
Бяха двайсетина души, въоръжени с камери, микрофони и понесли плакати с осъдително съдържание или с въпроси и обиди по мой адрес. Беше такава лудница, че не можех да чуя ясно никого от тях. Тогава някакъв тип с баритонов тембър се провикна достатъчно силно, за да надвика врявата:
- Виновен ли сте, доктор Крос? Наистина ли застреляхте хладнокръвно онези хора?
