Количка
Вход

Лято край Брега на светулките

От: Джени Хейл

Налично на склад – доставка между 1-3 дни
SKU
201122002
Специална цена 12,76 лв. Редовна цена 15,95 лв.

3,19 лв. 20 %

За Хали имението край градчето Бряг на светулките е любимото място на света. С красивата къща на плажа, големия дъб на двора и верандата, гледаща към тюркоазения океан. Тук тя винаги се е чувствала у дома.

Сега обаче, когато пристига заедно с майка си, сестра си и най-добрия си приятел Бен, сърцето й се къса. Чичо Ханк е самотен и съкрушен. Леля Клара вече я няма, а на Хали така й липсват нейните съвети...
Понякога една детска мечта може да ни помогне да намерим истинското щастие

  1. Да построя еднометров пясъчен замък.
  2. Да стана фотограф.
  3. Да се преместя да живея на някое ново място.
  4. Да целуна момче, което обичам.
  5. Да си пожелая нещо и то да се сбъдне.

Това е списъкът с цели на дванайсетгодишната Хали. Когато е на трийсет обаче, тя проклина деня, в който го е написала. Защото последната воля на обичната й леля Клара е тя да го изпълни, за да получи наследството си.

За Хали имението край градчето Бряг на светулките е любимото място на света. С красивата къща на плажа, големия дъб на двора и верандата, гледаща към тюркоазения океан. Тук тя винаги се е чувствала у дома.

Сега обаче, когато пристига заедно с майка си, сестра си и най-добрия си приятел Бен, сърцето й се къса. Чичо Ханк е самотен и съкрушен. Леля Клара вече я няма, а на Хали така й липсват нейните съвети.

В края на лятото ще се окаже, че за да намери отново щастието, Хали просто трябва да изпълни точките от стария списък. Колко ли трудно би могло да е това?
Повече информация
ISBN 9789542620341
Тегло 0.3000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13x20
Преводач Мариана Христова
Брой страници 288
Дата на издаване 2020 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Лято край Брега на светулките
Вашият рейтинг

Хали извади от джоба си омачканата хартия от своята леля и го стисна в юмрука си. Откакто го получи, го носеше навсякъде със себе си и се опитваше да проумее какво беше подтикнало възрастната жена да го напише. Леля Клара й беше дала списък, който трябваше да отметне, за да получи наследството си, но всъщност този списък беше дело на самата Хали – написан, когато беше едва дванадесетгодишна. И сякаш това не беше достатъчно озадачаващо само по себе си, леля Клара беше добавила към пъзела още едно парченце: наследството на Хали се пазеше в тайна, скрито във втори плик и заключено на сигурно място в семейния сейф.

Хали подаде писмото на Бен и се облегна на рамото му, докато той четеше.


Нещата, които искам да направя, преди да умра:

  1. Да построя еднометров пясъчен замък, както умее чичо Ханк.

  2. Да стана фотограф.

  3. Да се преместя да живея на някое ново място.

  4. Да целуна момче, което обичам.

  5. Да си пожелая нещо и то да се сбъдне.


- Съгласен съм с теб, наистина звучи налудничаво – измърмори Бен и отново прегледа списъка. После й го върна и Хали го прибра обратно в джоба си. – Ами ако причината Клара да те помоли да направиш тези неща е толкова прозрачна, че ти просто не можеш да я видиш?

- Може би си прав. Е, каква е тази причина?

Бен тихо се засмя.

- Толкова е проста, че и аз не мога да я видя – отговори, но после стана сериозен и на лицето му се изписа онова така познато изражение на привързаност. – Това не означава, че не бива да се опиташ да го изпълниш. Според мен трябва да го направиш.

Естествено, че Бен си мислеше така! Хали затвори очи, напълни дробовете си с влажен, изпълнен със слънце въздух и изпита болезнен копнеж да чуе виковете на чайките над главата си, да усети как тюркоазената вода обгръща глезените й, както беше правила толкова много лета. Този път обаче дори това нямаше да я утеши.

Всъщност Бен й казваше, че може да успее. Да изпълни точките от списъка. През последната година нито едно от начинанията й не се беше увенчало с успех и тя се боеше, че и със списъка ще се случи същото.

- Помниш ли как ме сгащи, докато обличах сватбената рокля на мама, като бях на шестнадесет? – попита Хали и присви очи, за да го види ясно на заслепяващата слънчева светлина, която само месец юни можеше да доведе на небето в Тенеси. Присъствието на Бен събуждаше спомени от детството й, които я обгръщаха като буен порив на морски вятър.

- Да – отговори тихо Бен. Все още стоеше пред нея и близостта му я успокояваше в този трескав, объркан ден. Беше пъхнал ръце в джобовете си и изглеждаше толкова отпуснат, че Хали дори му завидя за равномерното дишане и липсата на напрежение в раменете. И на нея самата й се искаше отново да изпита това чувство, да усети как този покой се просмуква в костите й и излекува болката в сърцето й.

- Когато бях момиче, изобщо не можех да си представя, че някой ден може да не нося тази рокля или да не създам свое семейство.

Хали стисна основата на носа си и очите й се наляха със сълзи – нещо, което в последно време й се случваше ужасно често.

Бен светкавично се озова до нея и започна да разтрива раменете й, за да я успокои. Тя затвори очи, стисна ги и остана така, докато влагата в тях постепенно изчезне.

Хали беше получила главоболие от цялата суматоха и шума, вдиган от семейството й, което цяла сутрин не беше спряло да кръжи до колата и обратно. Колата беше паркирана пред джипа на Бен, като и двата автомобила бяха натъпкани догоре с плажни столове, куфари, чанти с храна… Всеки би си помислил, че са се отправили на лятна почивка, изпълнена със смях и дълги дни, прекарани в солената пяна на океана...


Затвореше ли очи, Хали можеше да види старото корабно въже, увито около големите стълбове, които бяха наредени край криволичещата алея към къщата, виждаше и решетката на беседката отзад, боядисана в бяло, за да е в тон с другите сгради на територията на имението – това бе мястото, където мечтаеше да се омъжи, когато беше момиче…

Тя прокара палец по дължината на голия си безименен пръст. Празното място яростно й припомни всичко, което се беше объркало през последните няколко месеца – болезнените дни, още по-мъчителните разговори, консултантите… Тя беше третата от семейство Флин, която заложи на любовта и загуби. Но това беше само едната страна на монетата – онази страна, която сподели със семейството си. Не смееше да изрече останалото на глас от страх, че нищо повече няма да бъде същото.

- Още помня какво каза за роклята.

- Какво? – попита Бен и прикова поглед в нея.

- Каза ми да я съблека, защото с нея не съм приличала на себе си.

Ъгълчето на устните на Бен потрепна нагоре и тя разбра, че и той си спомня онзи ден. Споделеният им момент беше приятно връщане в миналото, което за нея беше добре дошло – поне за миг я отклони от живота, който водеше в последно време. Тази лека усмивка беше достатъчна, за да я изпълни с надежда, че е възможно нещата да се подобрят, сякаш цялото това премеждие беше само кошмар, от който можеше да се събуди, стига само да не откъсваше поглед от очите на Бен. Вчера, когато той дойде да им помогне за багажа, го видя за пръв път от цели четири месеца. Всъщност през целия този период не си бяха разменили дори едно съобщение. Дори когато се изнесоха от вкъщи и се записаха в различни колежи, двамата си говореха по телефона почти всеки ден. В последно време обаче животът им се беше развил в различни посоки – нещо, което я бе накарало да се почувства така, сякаш губи почва под краката си.

- Освен това каза, че не мога изобщо да се забавлявам, когато съм облечена в такава рокля. А след като се преоблякох, ме хвана за ръката и ме завлече в гората. Накара ме да се кача на онзи голям дъб, който ме плашеше до смърт, помниш ли?

Бен избухна в смях и дори когато спря, доволната усмивка не изчезна от устните му.

- Помня.

- Когато стигнахме до върха, седнахме на онзи дебел клон, който бяхме видели от хълма. Бяхме се качили толкова високо, че аз треперех като лист, но ти беше съвсем спокоен. Посочи към небето и тогава онзи балон с горещ въздух се полюшна право над нас. Струваше ми се, че ако се пресегна, ще мога да докосна коша. Гледката беше толкова красива, че дъхът ми секна.

Изражението на Бен подсказваше, че и той ясно си спомня всичко. На лицето му несъмнено беше изписана голяма привързаност. Хали винаги можеше да разчита на него, когато беше уплашена. Той беше онази тиха сила, която слагаше ред в хаоса в душата й. Когато тази сутрин го видя да идва, изпита желание да го прегърне с всички сили, да усети как ръцете му я обгръщат, обещавайки й да я пазят от всякакви тревожни мисли. Въпреки това обаче трябваше да се подготвят за пътуването, затова Хали просто остана до Бен и позволи на усещането за близостта му, както и на излъчващите се от него спокойствие и умиротворение да проникнат в нея и да отмият страданието, което я мъчеше.

- Ти каза – продължи тя: - „Виждаш ли? Ще си изкараш много по-забавно, ако не си облечена в тази стара рокля.“

О, колко прав се оказа! А миналия месец, когато нещата се влошиха ужасно, тя изпита чувството, че без подкрепата на Бен не би могла да си поеме въздух. Колко време беше минало, откакто за последен път държа ръката му и му позволи да й вдъхне успокоение…